"Третичните" полови белези

Някога, когато учех биология, ми беше набивано в главата, че първичните и вторичните полови белези отличават двата пола. Но днес, за пореден път, се сблъсках с тази действителност, която абсолютно отхвърли този факт и ми се наложи да въведа ново понятие – третични полови белези или когато мъжът е с психика на жена, и обратното... мамка му на половите белези, дай да минем на психология. И тук, с пълна пара, важи правилото - „Действай като жена, мисли като мъж“

„Действай като жена“

Чудя се защо дори най-успелите, умни и привлекателни мъже не знаят какво искат и всъщност какво една жена може да очаква и не очаква от един такъв мъж. Със сигурност не може да разчита само на първичните и вторичните полови белези, защото много мъже са „мамини синчета“ и общо взето нищо не може да се направи в случая. И дори намеренията му да са сериозни, то винаги ще опре до мама, която няма да разреши това или онова, пък какво като можеш да правиш 70 неща (69 и мусака, за неразбралите). Не, определено не искам да пиша стратегическо ръководство за жени, защото и пет пари не давам какво мислят мъжете за любовта и брака... или по-скоро какво мислят онези, които действат като жени, особено когато мама каже „Равнис....Миииирно“. Една съвременна кифла иска да бъде гледана, глезена, обичана, желана, нахранена, изпрана, ако е възможно да и бъдат и платени сметките, а вечер послушно да легне до настоящия си и да го гледа влюбено, защото знае, че утре пак ще ги иска тези неща и най-важното – трябва да има кой да и ги осигури. Това означава да действаш като жена, а разликата се разкрива в това, че не лягаш послушно до мама и не я гледаш влюбено, а само мислено козируваш... та нали утре ще ти бъдат осигурени същите тези неща. А какво като всички ти лепват етикети „под чехъл“, ти си си такъв.... ама под този на мама. Защото, когато на нея не и е удобно, и на теб не ти е удобно; когато мама не харесва приятелите ти – ти ги изпращаш да пият бира и примирено се качваш да вечеряш, не защото не можеш да си позволиш сметката в заведението, а защото знаеш, че мама ще е много разочарована от теб. С две думи – мамино синче. И в крайна сметка какво ако това проваля настоящата ти връзка, днес кифличката я има, утре – я няма, а мама винаги ще е до теб, за да харесва и не харесва разни неща. Особеностите в светогледа на повечето мъже се обобщават в това, че действат като жени – проявяват кокетност, неувереност, слабост; примиряват се, не се опълчват и остават друг да ръководи действията им; оставят се да бъдат командвани и в момента, в който лекичко ги настъпиш – избухват; страхливи са и зависими – не финансово, а емоционално (което е още по-лошо).

„Мисли като мъж“

Казват, че жените допускат много грешки, защото не познават начина на мислене на мъжа. За да привлекат и задържат мъжкото внимание, най-важното е жените да разберат какво обуславя поведението на мъжете и да действат адекватно, защото по този начин ще си спестят много разочарования и разбити надежди. Жените трябва да знаят как да влязат под кожата на мъжа, да спечелят сърцето му и да си осигурят верността му. Казват още, че ако познаваш правилата на играта, винаги можеш да предвидиш ходовете на противника и да си осигуриш предимство. Жените трябва да осъзнаят, че възприемането на един нов, прозорлив и интелигентен подход, основаващ се на мъжките правила, ще им помогне в живота. С няколко думи – ловувайте, скъпи жени, дебнете плячката и по нейните правила я ухажвайте, обгрижвайте, мийте и чиниите, простирайте прането, сменяйте бушони...Бъдете мъж, мислете като мъж, така ще е най-лесно.  Една жена не иска мъжът да я командва, да я смята за по-тъпа, да и контролира финансите, да и определя графика за деня, защото тя иска да е силна – което включва качества като увереност, умение да получиш своето от другите, независимост, решителност, почтеност, самоуважение, смелост да защитаваш интересите и идеите си. Една жена иска да контролира ситуацията, да бъде доминантна и твърде критична, тя иска нещата да се случват в нейния ритъм, и по нейната заповед... а кифлите продължават да си искат същото. Една съвременна жена отдавна се е отделила от майка си, за да не и казва кога да излиза, с кого да излиза, как да се гримира и облича, кога да се прибира, за да не и задава хиляда въпроса в минута, за да не обсъжда приятелите и, общо взето – за да усети една грешно разбрана свобода. На нея не и пука кой ще я гледа, глези, обича, желае, кой ще я нахрани, пере, плаща сметките, защото е сигурна в себе си. Определено разочарова майка си и прави обратното на това, което и е било казано, с няколко думи – няма „Равнис...Миирно“.  Защо „мисли като мъж“ ли? Защото разбирането, че престижната диплома, собствения апартамент, хубавата кола, екзотичните пътувания, финансовата сигурност и т.н. ще докарат потенциална връзка са типично мъжки мисли!

„Действай като жена, мисли като мъж“ пък каквото стане...

Разрушени животи, отнесени спомени и детски кошмари

Тъжна съм! Тъжна съм не за това, че съм родена в България, тъжна съм не заради управляващите, не и заради наводнената ми маза, отнесената ми кола и потрошения ми апартамент. Тъгата ми не идва от калта по гумените ми ботуши, лопатата на рамото ми и „Апокалипсиса“. Тъжна съм, защото аз самата съм безсилна, не съм способна да променя ситуацията, не мога да премахна калта, не мога да върна дома си, в който оставих толкова много спомени. Но, майната им на моите материалности, безсилна съм пред човешките животи, защото не мога да ги върна. И колкото и кал да изчистя, това няма да изчисти сълзите от лицата на хората не загубили коли, а деца и роднини. За това съм безсилна, а безсилието ме прави тъжна, разрушена и сякаш вълната освен човешки животи, отне много други и сега, макар жива, се чувствам мъртва отвътре. Ти не се ли чувстваш така? Чувстваш се, сигурна съм, защото и ти като мен изпрати хиляди есемеси, занесе дрехи и храна на обозначените пунктове. И най-важното – и ти като мен изравяше засъхналата и втвърдена кал от чуждите домове. Но пак си безсилен и тъжен, точно като мен.

Не искам дори да описвам ситуацията, не защото съм по средата между колата, качена на балкона на моя съсед и ридаещите хора. Не искам да описвам и труповете, разхождащи се около мен и безмълвието на моите деца. Не искам да описвам, защото след време, всичко ще си е по старому – колите пред блока, семейството около трапезата, пътят пред нас ще бъде асфалтиран. Сигурно ще засадят дръвчета, ще премахнат незаконните къщи, ще оправят канализацията, сигурно и още много ще се направи за нас, жителите на квартал Аспарухово, но страхът ще си остане с нас, ще остане и с нашите деца. Пък дори и всички управляващи да подадат своите оставки, това няма да затваря очите ми нощем. Това няма да спре и кошмарите на моите и на вашите деца.

Виновниците и причините за трагедията са много. Дори и аз самата съм сред тях, защото не емигрирах, а останах тук, позволих някой друг да се грижи за моя живот и накрая видях „Апокалипсиса“ от първи ред. И в моята глава излиза така, че останах, за да се омажа с кал, за да използвам останалата от дядо ми лопата, останах, за да мога да кажа след години:“ Ако знаете какви неща преживяхме преди 20 години, но се справихме...“. Нали сме силен народ, па макар и вече полуживи.

Омръзна ми от обвинителни статии, защото са писани и четени от хора, стоящи си в топлите къщи. Омръзна ми от дебати по телевизионните предавания, защото са гледани от хора, стоящи си в топлите къщи.  Омръзна ми от нападки и спорове, защото се извършват от хора, които се сещате къде си стоят. Уморена съм от това, защото всичко се прави, за да се яхне вълната на трагедията, но за политически цели. А пък нали си има достатъчно доброволци, въпреки, че калта е за много повече хора.

Тъжна съм. Тъжна съм също колкото и теб в момента. Тъжно ми е, защото ми беше взето повече, отколкото ми беше дадено. И то не само на мен. Не мога да поискам живота си обратно, но не за това съм тъжна, а защото съм безсилна, макар и с лопата в ръка. Остана ми едно – да се надявам, че няма да има повече вълни, защото те водят след себе си не само тъжни лица, но и разрушени животи, отнесени спомени и безброй детски кошмари.

И сега, макар тъжна и безсилна, тръгвам към Добрич. Идваш ли с мен?

Четящото момиче

През последните дни един и същи статус, досущ като спам, обикаля профилите във Фейсбук. Мъже, жени - всички говорят за “четящото” момиче.

“... Не се занимавай с момиче, което чете, защото момичетата, които четат, са разказвачите ...”

“...Намери си момиче, което не чете, защото тази, която го прави, осъзнава колко е важен сюжетът. Тя е способна да улови линията на пролога и острите ръбове на кулминацията...”

“Момичето, което чете, държи здраво речник, смело разграничаващ показната и бездушна реторика на някой, който никога няма да е способен да я обича, от лишеното от артикулация отчаяние на онзи, който я обича прекалено много.”

“...Момичето, което чете, е направило баланс на живота си и той е изпълнен със смисъл. Тя настоява наративите й да бъдат богати, обкръжаващите я герои да са пъстри и шрифтът на историята й да бъде удебелен.”

Това са само част от тезите на автора (първоизточникът на този така вървежен статус*). В текста си той усилено съветва мъжете да не се влюбват в четящото момиче, тъй като тя е толкова по-различна и специална от всички останали. Познава всички сюжетни линии, които животът може и да й поднесе, и е трудно за улавяне, да не говорим за задържане. Наистина, прекрасно написан текст, способен да трогне всеки, и очевидно успява, щом е постнат на почти всяка стена във Фейсбук и е препечатан във всички по-известни сайтове.

Сега, обаче, ще ви разочаровам с една друга теза. Това момиче - четящото, красивото и уникалното, то не съществува. То е блян, утопия, както искате го наречете. То е онова, което много жени искат да бъдат, но „не им остава време”, и онова, което мъжете искат да притежават, но все пак винаги избират онази другата - лесната и нечетящата, да го кажем деликатно.

Разбрах, че няма четящи момичета изобщо, че липсват четящи хора, щом в библиотеките, освен персонала и някоя баба, седнала временно на топло, прелиствайки стара книга, други читатели ... няма. Щом в големите книжарниците уж е претъпкано, а в един момент виждаш, че хората масово се редят не за книги - те дори не ги забелязват. Около щанда за списания е пълно, около онзи с дисковете на музиканти - също. Книгите... те са си там, просто хората явно не се нуждаят от тях... Освен, може би, от „50 нюанса сиво”. Няма начин да не сте чували за книгата, която накара и девствениците в областта на литературата да я разлистят. Вероятно, заради вулгарния сюжет и секс сцените, но това е единствената книга, която са прочели повечето от момичетата, които се „откриха” в образа на четящата девойка от статуса. Прочели - силно казано, тя е доста обемиста, но да кажем, че са прегледали най-важните сюжетни линии - извращения, секс, вулгарности. Тъжно.

Знам само, че сме посивели с има-няма 50 нюнса... ама не като в книгата. Образът ни за пред обществото така се е размил, че чак е придобил различни нюанси на сивотата. Четящото момиче от статуса е всичко онова, което ни се иска да бъдем за хората около нас. Уверени, интелигентни, с въображение, страстни... съвършени. Всичко това, което не сме, заради сивотата, в която сме облечени.

Сигурно някъде, все пак, има „четящо момиче”, точно като от разказа. И не, това със сигурност няма да я някоя от припозналите се за пред обществото девойки. Тя ще е скромното момиче в градския транспорт с книга в ръка, умислена и замечтана. Може би всекидневно се разминаваме с нея, гледаме я, но, всъщност, не я виждаме.

Забравихме как се обича, как се мрази, как да се усмихваме и колко е хубаво да четем. Просто живеем, просто ни се иска да бъдем по-цветни, по-четящи, ако не за нас самите - то поне за пред другите.

Сиви сме. Неутрални.

Един бъдещ Народен представител

Днес, на гости ни е един от студентите на Нов Български Университет. Той е част от Студентски съвет и мечтае един ден да стане Народен представител. Представям ви Даниел Петров.

Здравей, Даниел. Първото, което бих искала да те попитам е кое те накара да се запишеш в Нов Български Университет и защо точно публична администрация? 

Нещото, което ме накара да се запиша да уча в НБУ беше това, че още от първото ми стъпване тук, чувствах това място като дома си – всичко беше така организирано,  че имах чувството, че съм на място, на което съм бил много пъти преди това, както в дома си. Първоначално се записах в програма История, като след първата година от обучението си, промених дисциплината на Публична администрация. Сега изучавам магистърска програма по Публичен мениджмънт.

От кога си в Студентски съвет и каква точно е длъжността ти там? 

От м. Май 2011 година, когато бяха частичните избори за членове на СС. Длъжността ми там е студентски представител от департамент „Публична администрация”, зам. Председател на комисия „Стипендии” и член на факултетния съвет на Бакалавърски факултет на НБУ.

Студентите имаха ли право да гласуват за теб или беше избран от самия състав на Студентски съвет? 

Според Закона за висшето образование (ЗВО), за да се избере някой за член на студентски съвет, трябва да има определен брой гласове от страна на гласоподавателите (студентите, които имат редовни студентски права). И за двата си мандата дължа много на колегите си от специалността, които ме подкрепяха.

Доколкото съм чувала, да си част от това „общество“ е трудна задача, би ли се отказал от това? 

Не.

Защо? 

Защото нищо не е трудно, стига да знаеш как да го направиш. Когато един човек е наясно с възможностите си, трябва да прави максимума за тяхната реализация, а не да ги потиска.

Има ли нови проекти по които работите или ще работите в Ст. Съвет? 

Проект „Студентски стипендии”, финансиран по ОП РЧР, в частност с това се занимавам в качеството на зам. Председател на комисия „Стипендии” към СС, като ролята ми е да следя за допуснати грешки при обработката на формулярите на кандидатите и повишаване на усвояемостта.

Някога мислил ли си, че ще постигнеш толкова много? 

Не, дори в началото си мислех, че няма да успея дори да вляза в СС. Факт е, че до момента съм имал два мандата в СС – максимума, който позволява ЗВО.

За какво мечтаеше, когато беше на 10 години? С какво си мислел, че ще се занимаваш? 

С медицина – може би съм един от малкото, които не са си мечтали един ден да станат космонавти. За радост или съжаление, по-късно си дадох сметка, че мога да съм полезен на хората по друг начин.

А сега за какво мечтаеш – мислиш ли да продължиш работата си в университета, може би като преподавател или се целиш другаде? 

Преподавателската дейност е най-голямото благо, което може да се черпи от някого. Още по-добре би било да можеш да черпиш полезна и практична информация от някой, който е „навътре в нещата”. Именно затова имам намерение да се занимавам и с двете. Дали ще го осъществя – това е Божа работа.

Спомена ми за една твоя мечта да станеш Народен представител. Защо точно това? Какво мислиш, че ще ти донесе това освен главоболие, може би? 

Възможност да направя нещо значимо за народа. А народа наистина има нужда от промяна, която да му даде въздух.

Мислиш ли, че да си част от Студентски съвет е е като тренировка за живота ти като народен представител?

Да, макар и в умален вариант и не толкова като орган на власт. Все пак в СС има 60-75 души, докато в Народното събрание бройката е фиксирана – 240. Разликата в „населението”, на което си представител също не е малка.

Как виждаш работата на един народен представител? 

В ежедневни контакти с хората от народа – да се запозная от първо лице с проблемите им и да търся възможни начини за решението им. Все пак това е основната работа на народните представители – освен да представляват хората от определена област, и да защитават интересите им.

Ти си само на 23 години, смяташ ли, че си достатъчно готов и с достатъчно багаж, за да бъдеш един успешен народен представител? 

Вярвам, че съм видял достатъчно от живота, но също така и знам, че има още много неща да видя. Но и не мисля, че народните представители трябва да са хора в предпенсионна възраст. Мястото им не е там – не и цял живот да „работят” като народни представители. Все пак всичко има някакви граници. Разумната граница за народните представители, според мен, е между 30 и 40 години.

Нещо малко по-лично. Какво беше детството ти и какви са родителите ти? 

Детството ми беше пълно с какви ли не неща. Още от малък съм имал възможността да вземам сам решения, които касаят само и единствено мен. Имал съм възможността да преценявам нещата – кое е било добро и кое – лошо. Понякога съм вземал правилни решения, друг път съм вземал грешни, но все пак грешките са за това – да се учим от тях. Иначе като малък съм имал доста бурно детство – отражения на това са многобройните белези из цялото ми тяло. Но дори и те са свързани с някакви спомени – някои добри, други – не чак толкова , така че не са напразно на местата си. Колкото до родителите ми – те са добри хора.

Мислиш ли, че то или те имат влияние върху днешния ти избор? 

Днешния ми избор е породен от това, което аз смятам за призвание и мисия в живота. Вярвам, че всеки човек на този свят има една предопределена от съдбата може би, или от Бога, или от нещо друго, мисия. А тази мисия трябва да се следва и изпълни. Иначе за какво ни е това съществуване?

Какво е първото нещо, което ще кажеш на народа, когато се сбъдне мечтата ти да станеш Народен представител?

Че няма да злоупотребя с доверието на хората, които са ми го дали.

А какво не би допуснал да се случи? 

Да работя, защитавайки чужди интереси.

Конкурсите за "красота"

Един умен човек някога е казал, че „Ако сте най-умният човек в стаята, значи сте в погрешната стая!“ - мисля, че това е моят момент да изляза, но не и преди да кажа няколко истини за нещата от живота.
Скъпи приятели, честно казано, това не е мястото, на което съм искала да коментирам кой е селянин, кой колко е красив, кой е злобен и кой е най-ужасното същество на света. Принцове, принцеси, древни митични създания, елфи и джуджета – всеки си знае кой какво е и къде му е мястото. Когато отидеш на конкурс за красота обаче, очакваш да видиш нещо, не дотам истинско, но поне донякъде красиво - не е ли това смисъла на конкурсите за красота?!? Все пак колко точно красив може да бъде един напълно празнен мъж и доколко един такъв мъж може да носи титла. За моите крехки 20 години научих, че никой не е идеален, никой не е напълно прекрасен, страхотен или дори близо до съвършенството. Всички си имаме своите дефекти, всички мечтаем за нещо, всички имаме цели. Всеки от нас по свой начин е принц/ принцеса за един специален човек, някой за много хора, трети за още повече, някои се превръщат в идоли на цели нации и поколения. Отидох на конкурса , не за да гледам красивото лице до което се събуждам всяка сутрин, а за да се насладя на една прекрасна вечер в компанията на красиви полуголи мъже или както казва моята приятелка – „ и аз душа нося“ – която за съжаление не можа да присъства. Та въпросната вечер аз очаквах едно, то беше друго, а накрая излезе – майката си е..... Отиваш ти, аджеба, наконтен, напарфюмиран, с високи токчета и червено червило да гледаш 14-те уж най-красиви мъже в София и си се настроил, че сега точно, ние ще изберем най-хубавия. Аз си бях харесала един там, няма да му казвам името, за да няма сърдити, а то обаче какво се оказва – било каквото било, ама не съвсем. Вместо да се радваме на сексапил, красота и чар, да видим някакво мъжко достойнство  ние присъствахме на конкурс тип боди билдинг „София и околия“ и като гледаш участниците ще си кажеш – на двама трима не им е там мястото – не са пили достатъчно химия. Видяхме цялата пошла, грозна, отвратителна и продажна страна на конкурсите за красота. Единственото, за което съжалявам е, че аз бях част от това събитие, защото смятам себе си за достатъчно еродирана личност за моите малко години и стоя твърдо против възпитаването на такъв дух в младите подрастващи мъже в България- че те трябва да бъдат самовлюбени лигльовци (путки), които гледат само външния си вид и уменията им по математика стигат до там да преброят така любимите им „6 packs“. Моето най-голямо разочарование беше отношението на участниците към самите себе си – нека поясня - ако и вие като мен не всеки път разбирате от първия път- друг умен мъж беше казал „..моето тяло е моят храм и трябва да се грижа за него и да го обичам, за да ми отвръща със същото..“ . Едно от малкото прекрасните неща, на които човек може да се наслаждава истински, са постигнатите от себе си резултати, било то и тези, които виждаш в огледалото. А за мен лично ,едно от най-любимите чувства е когато успея да се вмъкна в най-малкия номер дънки. Важно е човек да обича себе си по правилния начин и поради правилните причини. Яденето на боклуци, блъскането с химия, инжектирането на всякакъв вид конски и кучешки тестостерон, живеенето в самозаблуда, че ти, там, пиеш някакви отрови, ядеш Mcdonalds, вдигаш три пъти тежки щанги във фитнеса и пъшкаш два часа после и ето – доволен си! Правиш нещо или поне заблуждаваш себе си и другите в това. Преброяваш ги- 6 са, сантиметрите растат, релефа се очертава, тениските отесняват, химията свършва – готов си за „Мистър София“ или друг „престижен“ конкурс! Който някога ми каже, че това там каквото и да е, което вие наричате „поддържане на тяло и добра форма“ – при положение, че не можеш да си свиеш ръцете та да си избършеш задника – и уж това било красиво. Обръщение: Скъпи момичета, ако изброените от мен неща ви възбуждат, привличат и каквото там ви става като видите мъже с размерите на гардероб, моля ви пишете ми на лично и ще ви дам номерата на много добри психо-терапевти – чувала съм добри думи за тях от моята приятелка Вики, която също като мен и много други има стотици проблеми всеки ден, всеки ден различни – като всеки един от нас, но както казах никой не е идеален, още по-малко културистите.
Добре бе хора, имам вече мазоли по пръстите от писане и по това време на нощта,нещо отвътре ме кара да използвам цинизми по адрес на този и онзи, заслужил или не. Аз самата не разбирам защо чак толкова се ядосах на глупавото развитие на конкурса, но може би нещо ми помогна за разпалването на огъня, но това ме накара да се замисля – за мен, за жабите и за живота – парите, наркотиците, курвите и рок енд ролът. Конкурсите, Митьо Пищова, джакузита- макузита, дървени свирки, дъвка с косъм и плюнка в пликче - много неща, които не дотам разбирам, не дотам харесвам и много повече се възмущавам. Мисля, че е крайно време в нашата шибана държава- извинявам се за думите, но няма как по-меко да го кажа и както казва Слави: „Колеги, сложихме ли червената точка?“ – Викито каза, че я е сложила, ама това и е3-та чаша вино и не знам доколко мога да и вярвам.
Финално изречение – искам да отида на конкурс, на който да видя най-хубавия мъж да вземе титлата – да спечели първо място. А дали ще е мистър София, Пловдив, Варна... ми е точно през да не казвам къде, и без това географията не е моята страст. Толкова ли много искам? Мисля, че е време за малко честност.
Това беше всичко приятели. Я ба да ба ду

Парад на суетата

Парад на суетата или как провинцията завладя София


Мислех си, че „провинциалист“ е титла, но определено „Мистър София 2014“ е сериозна титла за провинциалистите. Не случайно повечето от участниците бяха именно такива. И без да обиждам никого, ще кажа, че събитието си беше един голям парад на суетата, защото показа, че днешният мъж трябва да бъде пластмасов манекен, контещ се и оглеждащ се във всяка витрина и огледало изпречило се на пътя му. Този конкурс показа нещо много важно – естетиката у хората се е стопила и изчезнала. „Не ни трябват мускулести модели, не ни вършат работа“ - беше „дългоочакваното“ изказване на журито, но парадоксално на второ и трето място попаднаха точно такива миньончета, наблъскани с химия и пръщящи от самоувереност. Защото ако имаха толкова мозъчни гънки колкото по коремните им мускули, със сигурност тъпотата и простотията нямаше да бъдат толкова явни. Не мускулите продават, скъпо жури, прави сте, а излъчването. А вашият избор беше точно обратното на това.

Защо този конкурс, който очевидно не беше за красота, а за позьорство, се превърна в цирк и защо толкова хора бяха разочаровани? И не броя тези, чиито приятели бяха участници и не спечелиха почетния трофей. Защото лицето на София трябва да е представително, неговият образ трябва да бъде на силен и мощен човек, на когото не му трябват думи, за да бъде забелязан. Той трябва да изглежда решителен, да знае как да очарова, да омайва. Както разбрахме, мускулистите мъже не вършат работа, а тези, които всяват респект, които имат излъчване и тези, които предизвикват интерес от страна на жените и почит от страна на мъжете. Какво видях на сцената? Пишльовци, обагрени в нарцисизъм; момченца, които не са дорасли да носят „тежката корона“; суетните, с течаща във вените им химия и такива, които не знаеха защо са там. За мое щастие, видях и такива, които просто бяха себе си, показа се в най-добрата си светлина, бяха искренни и го направиха не за победа, не, за да бъдат забелязани, а за да покажат на хората, че не се налага да се навеждат, за да спечелят. И как ги оцени журито? – „Мистър Слънчице“, „Мистър Звезда“, „Мистър Луна“ и прочие смешни призчета, само и само да не ги разочароват и отблъснат от конкурсите... за да могат ги извикат пак, за да не се изкажат негативно. И се получи нещо смешно – болезнената гордост срещу покритата самоувереност; момченца срещу мъже; химията срещу чистата мъжественост. Това, което беше поощрено беше повърхностното. Това ли е лицето на София, това ли е примерът, който ще дадем на бъдещите модели? Блъскайте се момчета с химии, бъдете самовлюбени и повърхностни, позирайте и си галете плочките – това е живота. А най – доброто, което можете да направите за „Мистър България“, където имате намерение да участвате, е да се надявате журито да няма никакво виждане за естетика, ако ли не, не се отчайвайте, все пак някой някога ви е бил избрал за нещо, дори и това да е жена ви.

Къде е квотата, скъпо жури? Водещият на „Добро утро, България“ по TV7 зададе много подходящ въпрос – „Какви са условията? Трябва да си роден в София?“. Не, не трябва да си роден в София, а аз ще попитам защо? Това е приз „Мистър София“, а не „Мистър дошъл да живее в София“! Победиха тези, които дори не знаят кой ги е оценявал; тези, които объркаха стъпките на сцената многократно. Пак ще ви попитам – какви са критериите? Скъпоценното ни 22 – годишно футболистче смята, че е цялостната визия и съжалява, че не са могли да се изявят словесно. И по – добре! Какво искахте да ни покажете на предоставената ви сцена, момчета? Е как какво – „ всички лишения, които сме направили, да покажем визията си“ – каза скъпоценният ни фитнес инструктор.

Скъпо жури, толкова ли беше труден изборът измежду „хилядите“ кандидати? Каквото журито, такъв и резултатът! Къде ви е решителността, компетентността, къде ви е вкусът? Няма ги, точно колкото и умът ви не е бил там, докато сте избирали победител. Това е човек без мнение, без позиция, невзрачен, но очевидно точно такъв ви е бил необходим, за да моделирате, за да контролирате и ползвате като продукт.

Сега очаквам всички участници да ми донесат адресните си регистрации, а аз ще ги измеря един по един. А на момчето от Бобов дол съм му подготвила и IQ тест, за да се изяви интелектуално (каквото беше и желанието му). Мисля си, обаче, че това няма да спре парада на суетата, нито и самата суета... мъжката суета. Защото тя не се контролира, тя се напомпва... да, момчета, точно като това напомпване с коремни преси 5 секунди преди да излезете на сцената. Така, че, скъпи момчета и бъдещи техни последователи - блъскайте се с химии, бъдете самовлюбени и повърхностни, позирайте и си галете плочките – това е живота! Ще се радвам да ви видя и на „Мистър България“. За там, обаче, ще са ви нужни много повече лишения... и визия!

„Мистър София“ – конкурсът за провинциалисти!

Образът на жената в рекламите

„Реши какво искаш да правиш с живота си, преди някой друг да го е сторил вместо теб“, е казал Том Кавана. И ако тези думи отекват в главите ни, дилеми като какъв омекотител да използвам или каква бира да пия, биха били незначителни. Нека тях ги решава някой друг. А защо не поп-звездите, актьорите и онези красивите, които всъщност носят следното послание: „Ако искаш да приличаш на мен, купи си тази марка“. Но успех постигат само онези, чиито лица са подбрани така, че е предварително ясно, че лайфстайлът и продуктът са в една категория.

Дойде и редът на нежния пол. Като представител на жените, ми е някак трудно да направя анализ за женския образ в рекламите.  Казват, че жената отдавна се е превърнала в изразно средство на рекламните послания, независимо дали съблазнява, купувача с лице, глас или изящно телосложение.  С  други думи, жената в рекламата, жената зад рекламата и жената като обект на рекламни послания издържа процъфтяващия бизнес на комерсиалното изкуство.  Последното важи с особено голяма сила за рекламата на масови стоки.

В днешно време, жената има много лица. Тя е различна всеки ден, във всяка една ситуация. Тя може да бъде перфектна домакиня, съпруга и майка, и в същото време – професионалист в работата. Ако има нещо, в което можем да бъдем сигурни, това е, че жената умее всичко. Може би и аз умея всичко това, но като човек на 20 години, не мога да го твърдя на сто процента. Дали съм перфектна домакиня, това може да бъде потвърдено или отречено само от домашният ми любимец. Съпруга и майка - все още не съм станала. В момента се изграждам като личност, търся своите идоли и разбира се, подражавам им. И макар темата да ми звучи страхотно, съм сигурна, че по-голямата част от нея, ще излезе като нарцисизъм.

Ако трябва да идентифицирам днешните жени с образ от рекламите, това определено би била Keira Knightley от рекламата на Coco Mademoiselle. Не бих казала, че сме точно като нея, но определено женският образ се доближава до нейния. Тя е много нежна, което аз лично наистина харесвам. Ние, жените, сме пълни с мистерии и също като нея, нямаме нужда от някого, за да се почувстваме специални. Независими сме и това е страхотно. Обичаме предизвикателствата. Това, за което мечтаем е да се развиваме и усъвършенстваме, защото не толерираме застоя. За нас не е важно просто да правим нещо, надграждането и разбира се - резултатите. Силни сме и знаем как да пленяваме, без това да се превръща в манипулация. Елегантни и стилни, жени с вкус и излъчване. Не мога да кажа, че това се дължи на парфюмът. Едва ли той сформира характерите ни и ни прави такива. Образът на Keira в рекламата на Coco Mademoiselle събира именно тези качества, които притежават днешните жени, но и крие такива, които ни се иска да притежаваме. За това, може би, не можем да спрем да я гледаме, отново и отново.

Докато в едните реклами ни показват как да станем перфектните домакини, съпруги и майки, такива реклами като Chanel, ни показват, че преди всичко, ние сме жени – независими, силни и пленяващи. Да, казват, че жените са способни на всичко и това е така. Но докато едни реклами се опитват да ни покажат отреденото ни място в живота, други ни извисяват високо в небето и ни показват, че преди всичко трябва да уважаваме себе си. Образите в рекламите са най-различни, но целят едно и също – продаваемост на дадения продукт. И докато ни ги налагат, със сигурност ще изгубим своя собствен образ. Така, че най-добре е да намерим себе си в рекламите, и тогава да помислим дали ни е нужен точно този омекотител. Нали?

The beauty of unclean addiction

Стоп на пушенето!

Няма полезни и вредни неща,има полезни и вредни дози

Пуша една цигара и започвам да пиша... станаха три.... половин кутия. Това ще ме убие! Възможно е първо да бъда убита от майка ми, когато намери наполовина празната ми кутия или запалката в нейното яке (което взех назаем онази вечер, докато писах и пушех на балкона). Ужас!

Стоп на ходенето по дискотеки на непълнолетни и невръстни деца! Стоп на вредните храни! Стоп на губенето на време пред компютъра! Стоп на убиването! Стоп на неправилното паркиране! Стоп на манипулацията! Стоп на пушенето! Е, станаха много стопове. Даже бих казала повече от пътните знаци “STOP” по световните пътища. И какво от това?Да не би да не съм виждала 14 годишни, оскъдно облечени «кифли» по дискотеките, лапнали цигара, а в ръката им водка боядисана с кола!? ”Стоп на убиването”, ли? За кое убиване говорим - на мравките, на телата или на душите?  

«Тютюнопушенето намалява кръвоснабдяването и води до импотентност»

«Тютюнопушенето вреди сериозно на Вас и на другите около вас»

«Пушенето убива»

Чак не ми се говори! За вредата от тютютнопушенето знаем много. Интересно е, има ли полза? Порових се в Google и открих, че има неща, които са добри в него. Например намалява стреса. Изпушваш една цигара и гневът ти изчезва с дима и. Освен това влияело добре на функцията на някакви си жлези. Спомням си само на бъбречната. Това беше твърдение на един старши научен сътрудник  Димитър Димитров в статия от вестник «Стандарт». Може и да няма такъв доктор и съответно никотинът да не влияе благоприятно на дадената жлеза, но на всеки пушач му става добре, когато прочете нещо такова. Между другото, чували ли сте, че пушачите страдат много по-малко от алцхаймер. Сигурно защото при пушенето мозъкът се разтоварва, изхвърля ненужната информация и не се стига до задръстване. Да не говорим за това, че запалвайки цигара, не се чудиш къде да сложиш ръцете си, които издават чувствата ти, напрежението. Цигарата е тънка, лесно чуплива, но изключително здрава упора в кофти ситуации.

Тютюнопушенето е познато от дълбока древност. Твърдят, че първи са били индианците. При тях Шаманът е имал възможността и правото ритуално да задими и да пророкува бъдещето или да реши проблем, разчитайки знаците на дима. След това тютюнът е дошъл в Европа. Отначало са пушели предимно бедните, хората от ниските прослойки. Но дошъл романтизмът, интелектуалците и артистите посягат към пурите и цигарите. Импресионистите, след това, често рисуват хора с цигари. Също и постимпресионистите, които  придават символно значение на пушенето, за да загатнат психологически проблеми. Модерното изкуство, твърди Христо Кьосев -непушач, свързва навика с Ерос, тоест актът на пушене се приравнява със сексуалния акт. През всички тези периоди никой не се е сещал за вредата от тютюнопушенето. Напротив, то е израз на чувства, артисцизъм, демонстриране на независимост, сила и правене на свободен избор.

Разгръщам страниците на вестник «Труд». И онемявам! На цяла страница, върху син фон ме гледа нежно русо момиченце на 5-6 години. В ръчичката му дими цигара, устничките са изписали буквата О, и кръгчета дим излизат от тях. Шокирана съм! Фотографията е изключително въздействаща. Знам, че в грозотата има красота, но за първи път в красотата виждам грозота. Изпитвах желание да скъсам страницата, да унищожа образа на детето, излъчващо не невинност и чистота, а някаква перверзна порочност. Обръщам страницата и се оказва, че това е само един от моделите на белгийска фотографка от серията «Пушещи деца». Заглавието на цикъла е “The beauty of unclean addiction”. Още по-смутена съм, защото не виждам никаква красота в образите на тези деца, превърнати във възрастни. Не, че видяното ще ме спре да пуша. То само ме възмущава. Не може една цел, в случая борба с един вреден навик, да оправдае средствата - в случая използването на деца. Изобщо не ме трогва фактът,че цигарите били допълнително сложени с Photoshop. И без това на децата им липсват само те.

Иска ми се да подхвърля само още една подтема, свързана с основната - тютюневата промишленост. Докато цигарата задими в нечия ръка, мнозина изкарват хляба си от нея. Тютюнопроизводителите, които отглеждат растението, берат и нижат листата и ги предават на някоя съвременна „Никотиана”; хората, които работят в тази съвременна „Никотиана”; търговците, които продават продукцията на тази съвременна „Никотиана”, не искам да си правя сметка колко хора ще останата без хляб, може би за известно време само, но ще останат без хляб, ако всички се вслушаме в забраната и я изпълним. Стоп на тютюнопушенето за тях ще означава стоп на хляба. А знаете ли, че всъщност Ориенталският тютюн дава 5,5% от общата селскостопанска продукция и ангажира 5,7% от заетите в селското стопанство? Ами фармацефтите, които пласират лекарсвата си, защото има заболели от тютюнопушачи и техните приходи ще паднат, нали? От друга страна лепенките им за отказване от цигари, за известно време ще компенсират загубите.

Ако правителствата кажат стоп на тютюнопушенето, не е ли по-разумно да сложат СТОП на производството на цигари и пури,и пурети? Това обаче изглежда невъзможно, нали? Никой не смее да посегне към първоизточника,на убийственият начин и става много цинично. Ние ще забраним пушенето в затворени помещения, но вий си пушете навън и се тровете колкото си искате. Това се опитват да ни убедят, че ги е грижа за здравето на хората.Още повече тютютнопроизводството попада под закрилата на Общата селскостопанска политика (ОСП) на ЕС. Е, как я мислят те тази работа?

„Споделени мигове”. Блондинка в розово, брюнетка в жълто. Пред всяка чаша в контрастен цвят, двете щастливо усмихнати отправили закачливо заинтригуван поглед. Ръцете им са в странна поза - все едно държат невидими цигари. Толкова финес и нежност излъчва посланието. Изваждам го от кутията лилава Eva. Ако съм на 13-14 години, сто процента ще се чувствам като тези невероятно красиви, одухотворени, излъчващи интелигентност жени.Само че ръката ми няма да бъде без цигара.

Стоп на тютюнопушенето! Къде е тревата?

Свободни толкова, колкото искате

“Свободата, Санчо, е като салама, който ти така лекомислено режеш...” - звучеше една реклама по телевизията преди години. С какво се сравнява свободата - със салама или с лекомислието? Заситва ли ни, или ни предразполага към изпростяване? Всъщност тя може да оцвети всяка една ситуация и да и предаде един интересен начин на виждане. Ето един пример отпреди 3-4 години - час по английски език. В клас бяхме точно 5 ученици и една даскалица (която е като за двама).Определено не правихме упражнения! Една съученичка представяше интересни факти за Дорис Лесинг (в час бях, все пак знаех какво се случваше!). Друга пък си разглеждаше прясно направената ноктопластика; трета цъкаше по Iphone-а, четвърта си свиваше тютюн в OCB листче, петата бях аз. Всички сме свободни толкова,колкото искаме.... да, ако в този момент някой направеше челна стойка или се качеше на чина, или си излезеше от часа, никой нищо нямаше да му каже. Обичам я тази свобода!

Още примери? Хм, мисля, че този направо ви смая!

Свободата - много деликатно нещо. Свободата е възможността да правиш избор; да правиш това, което си поискаш. Но това е толкова елементарно обяснение, толкова пошло тълкуване. Никой не може да ми каже да избера червената вместо синята дъвка, защото това си е мой избор. Никой не може да ми каже да не говоря много, защото точно това е което аз искам. Никой не може да ми каже да бъда такава или онакава, аз съм си това, което искам и избирам да бъда добра или лоша, отговорна или безотговорна, духовна или прагматична, свободна или несвободна. Едновременно с това, изборът не винаги е свободен. Да си спомним само ЗП, който уж избираш, ама задължително.Този елементарен пример не е достатъчен. Хората в живота са принудени много често да правят избори не защото искат, а защото им се налага по една или друга причина. Ботев, както знаете, избира смъртта не защото иска да умре, а защото е принуден. Без нея, смъртта, няма свобода. А той всъщност е направил свободен избор между свободата и робството. Проблемът е как да съчетаем свободата на избора с принудата на избор.Отговор нямам.

Свободни сме толкова, колко искаме. А знаем ли колко искаме и какво искаме? Защото много често под свобода разбираме свободия или анархия, както искате го назовете. Не си даваме сметка, че свободата парадоксално има граници. Тя от една страна е вселена, но от друга не безкрайна вселена. Може би защото не сме се самосътворили, за да бъдем абсолютно свободни като Бог. Но не бих искала да съм на негово място.Сигурно ще притежавам абсолютната свобода, но и абсолютната самота. Защото Троицата е едносъщност.

Свободни сме толкова, колкото искаме. Ами ако не знаем какво да правим с онова,което искаме? Чували сте, че свободата, като много други неща, трябва да се познава и да имаш умения да я консумираш. Иначе става страшно. Тя не ти е нужна. По-добре е да си несвободен, но безгрижен. Друг да му мисли как да те мачка, моделира, а ти като останеш насаме да го псуваш. Разпознавате идеята на Марко Семов за синдромът на халището, нали? Струва ми се, че ние българите няма скоро да се отвием от него и да познаем свободата в онзи вид, в който изискваше от нас Ботев. И продължава да изисква. Свободата да чуваш и да говориш, а не да грабнеш пушката и да стреляш срещу врага. Всичко това е защото свободата е не само избор, но и отговорност.

Свободни сме толкова, колкото искаме. Изречението е рекламното послание на една банка до нас. Я вървете поискайте от тази банка 1 милион, да видим дали сте свободни, толкова колкото искате?!? Ще трябва да попълвате формуляри по една година и пак ако не сте човек на някого, или някой човек, няма да получите нищо. Между другото да вземеш пари на заем свобода ли е? Въпросът е риторичен. Но тази реклама, с това послание, ме кара да се замисля за неограничените възможности да експлоатираме думата и понятието свобода, да го превърнем в най-големия шаблон и в най- неясната идея.

Свободни толкова, колкото искаме. Спомням си една снимка на Иван Кулеков. Снимката е направена на площада Сан Марко във Венеция. На фона на катедралата (символ на духовното, възвишеното, сакралното) огромно ято гълъби (размазани, защото са в движение) се е скупчило около ръката на човек, който подава храна. В горния ляв ъгъл са написани една под друга три думи с ръката на автора-«Птици. Свобода. Хляб.». Думата свобода е задраскана. Странно.Толкова революции са вдигани за хляб и свобода. А идеята на Кулеков е, че това са две несъвместими понятия. Хлябът, идеята за хляба, ограничава свободата, отнема я, обезсмисля я. Да де, но ако го няма хляба, кому ще е нужна свободата? Отново въпрос на който нямам отговор - в смисъл, че не знам кое е първичното - хлябът или свободата. Ако можех да се пренеса с машина на времето в света на очовечаващите се маймуни, може би щях да разбера кое е то. Все пак надделява, според мен, хлябът.Защото ние сме свободни дотолкова, доколкото ни позволява природата. Защото сме същества от дух, ама ограничен от плътта.

Свободата в същност не е лесно нещо. И едва ли свободният е най-щастливият. Защото тогава толкова я желаем? Или не желаем? Защото сме различни по дух. Защото тя е състояние на духа. Когато духът ти е объркан, неоформен, лесно може да се излъжеш в това, че бунтът срещу наложените норми, практикуването на забраненото е свобода. Да стоиш в дискотеката, тревата, есктази, дозичката, чалгичката, металлът, бягствата, всичко това не е израз на свободен дух, а на грешноразбрана проява на човек, който иска да е свободен. Свободният търси пътища, търси смисъл, идеи. Свободният мисли и възпитава мисълта си, чувства и възпитава чувствата си. Той умее да ограничава свободата си!

А Дон Кихот какво точно беше казал за свободата? Най-свободният човек на света, защото е мъдър в лудостта, както казва Исак Паси. Свободата е едно от най-цените блага на света. «Свободата, Санчо, е на върха на копието». Докато ровех в интернет, за да намеря точните думи, попаднах на коментар във форум, че свободата не е качество. Дали пък наистина не е количество?

Mасовата култура, която гъделичка, но не възпитава

“Цък-цък“ - цъкат копчетата на якето ми. „Цък-цък“ - цъка мишката на компютъра. “Цък-цък“ - цъка недоволната ми майка. “Цък-цък“ - сменям каналите на телевизора. Изобщо голямо цъкане пада. От една страна от него ми влиза чист въздух в мозъка, който ми помага за мисленето, а от друга - поредната „чиста“ доза идеи от сапунки, форуми, фейсбуци и ударната доза непукизъм. В общи линии това „цък-цък“ ме води до размисъл, по един или друг начин. Някой умник го беше казал, възможно е и това да съм аз.

Тук е моментът да си призная, че си дърпам сапунени сериалчета. Не мога да повярвам! Не, че съм толкова възвишена - да не би да ходя на театър или опера всяка седмица. Чувствам се сякаш съм била на някакъв чалга купон - вечерта си пия и танцувам на тази деградирала музика, кефя се дори. Но на сутринта, докато гледам клипчетата (които моите добри приятели са си направили труда да запишат - Благодарско), се пуля пред екрана на малкия ми фотоапарат и се чудя как това екранче, може да събере толкова глупост на едно място. Както и да е, говорехме за прословутите сапунки, турски сапунки. Да, да, всички са чували за „Листопад“, аз даже го следях редовно. И слава Богу, че съм го направила. Сега мога да говоря като очевидец за плюсовете и минусите на поредната „чиста” доза драми, която завладя мозъците на млади и стари.

И така, като във всяко ново нещо излязло на пазара, аз направо се влюбих в този “Листопад”. Както и моята баба, майка ми, сестра ми и дори моите приятели. Стана сензация до такава степен, че в часовете по психология и логика обсъждахме сюжетите и анализирахме епизодите. Разглеждахме детайлно героите, характеризирахме държанието им и си правехме изводи. И като цяло сериалите, или сапунките, както ги наричат днес, се превръщат в  тема за разговор. И то не само в училищата, а и в семействата. Това беше и основната ми причини да си го тегля. Следейки го всяка вечер, аз станах и кралицата на компанията. Да, точно тази, която знаеше наизсут всяка една реплика, и да, тази, която подробно описваше сюжетът на всяка една сцена. И така де, срам ме е да си призная, но дори уроците си не можех да разкажа толкова подробно и детайлно, както разказвах първата серия на „Листопад“. Супер е да си кралицата на компанията, да можеш да се впишеш навсякъде и да си в течение на ставащото около теб. Но е тъпо да не можеш с две думи да кажеш какво е станало през 1928, нали? А какво ли е станало тогава? Знам,че имаше нещо,но какво?

Разбира се, тези сапунки са пристрастяващи. Гледаме първата, втора, трета, четвърта и.... стотна серия, как бихме ги пропуснали. Какво се случило в началото,вече със сигурност не помним. Аз лично, дори не помня какво ядох вчера, но това е друг въпрос. Сериалите или сапунките ни откъсват от шибаното ни ежедневие, помагат ни да се справим с рутината и ни забавляват, макар и елементарно. В същото време, те ни изяждат времето като гладни цигани (а както знаем, циганите винаги са гладни). В тях преобладава дребнотемието и като го съчетаем с безумните диалози, се получава нещо като идиоти събрани на едно място, които говорят или разменят идиотски реплики по банални темички.

Героите в сапунките - всеки търси своя идол в тях (перфектна визия, впечатляващи маниери, подбран изказ, без да е необходимо „героят“ да се казва Мадона, Лейди Гага или Хана Монтана). Но в процеса на гледане откриваме и себе си в един единствен герой (този, който прилича на нас; с когото имаме сходни интереси, проблеми, дори и мечти). Винаги съм се чудела как е възможно някой персонаж да има същият проблем с косата като моя; да мечтае за едно и също бъдеще; да се сблъсква с един и същи тип мъже, нека не продължавам. Да не би някой да ме е наблюдавал тайно през прозореца и да си е водил записки? Едва ли! Но истината е, че в подобна ситуация на подобие между реален свят и сапунка, можем да намерим много ценни решения на нашите кардинални главоблъсканици от сорта на как да си кръстосам правилно краката или по какъв начин да празнувам рождения си ден. От друга страна, не ви ли се струва, че нашият реален свят се дави в сапунената вода на нечии чужд сценарий. Сякаш всеки хваща някой герой и започва да му подражава. Да, знам, до преди малко описвах как героите ни помагат в „проблемни моменти“, но хипотетично погледнато, не ни ли създават и много нови? Сапунките ни показват и един вълшебен свят, пълен с възвишени хора. Това задава модели за подражание и ни отдалечава от същността ни. ”О,той е такъв мъжкар, искаше ми се и аз да съм като него” - възкликна един приятел, след поредната наркоманска доза епизоди. Казах му, че това не му приляга. Но той не ме послуша, забърка се в неприятности и стигна до затвор. Като Ууз - нали се сещате? Телефонираше ми всяка вечер, не за друго, той дъръжеше да е в течение на всяка следваща серийка. И когато освободиха идола му от затвора, приятелят ми беше покрусен. Стана му ясно що за наивник е, защото влезе в сюжета на „Листопад“, без да е поканен за дубльор, а сега се налагаше да си излежи докрай присъдата.

Истината е, че този „сериен навик“ губи както моето време, така и на много други. Вплита ни като паяк в интрижка; не ни оставя и за секунда да помислим, а направо ни пуска модели, които да копираме; показва ни масова култура, която гъделичка, но не възпитава. Но тази цялата купчина от (турски) сапунки ни показват вплетените мечти и спомени в ежедневието на хората. Гледани от хора на най-различни възрасти, тези напудрени сюжети пораждат носталгия у възрастните и модел за подражание в младите.

„Цък-цък“- отброява секундите часовникът!

Cigarettes were always about being a rebel

Преди известно време бях казала, че животът е е една реклама, а хората са рекламираните продукти.  И докато човекът търси своето поле за изява, рекламата търси своите зрители, защото реално, на нея вече и е дадено това поле. Докато на човека му трябват повече усилия, за да предизвика интерес, на рекламата и трябва едно излъчване, за да стане любима. Докато на човека му трябват думи, за да провокира реакция, на рекламата и трябва едно движение. Или по-точно подходящото лице. Рекламата продава, също както и външността продава.  Това е и едно от основните правила и методи за една добра реклама. Като се започне от комбинацията продукт – известна личност: Мартини -  Джорж Клуни, Орбит – Антонио Бандерас, Шанел – Брат Пит, Пепси – Бионсе и така нататък. После продължаваме към по- нискобюджетните. Там залагат на хубав визия от страна на даденото лице, за продукта – не е много сигурно: Вафли Хели, Баунти, Камагра, Евтерпа, Елви и така нататък. И така, рекламата продава, но само ако е стонойностна, иначе се получава един пошъл опит за конкуренция. А в днешно време, предизвикването на интерес в зрителите е една много трудна, да не казвам непосилна задача. Дали защото хората вече не вярват на нищо и никого, или защото малкият екран започна да бълва от пошли реклами, такива, които ни карат да изключим телевизора.

Запалих поредната цигара и  в главата ми се въртят хиляди реклами. Образите на известни личности, и не дотам известни, проникват в съзнанието ми и изчезват за секунда. Търся идеалът ми за мъж ( и се надявам приятелят ми да не прочете това ). И докато издишам плътният дим от устата си и наблюдавам дебелата цигара в малките ми пръсти, се сещам за Marlboro. Прекалено са силни за моя организъм, но си позволявам да си купя кутия, само защото сексапилният мъж от рекламата е захапал една такава. И това излъчване не влияе само на мен, а и на мъжете. В рекламите се разчита на това да създадат у мъжа усещането, че и той може да е мъжкар, силен здрав, сексапилен и така нататък, ако използват дадения продукт. Разчита се на сериозните физиономии и на картини от необятни преерии. Например диви коне, които героят опитомява с лекота. И като цяло, всичко, което създава усещане за мъжкар. В рекламите на Marlboro наблягат върху първообрзите –каубои, мачовци и прочие. Логиката е елементарна – пуши Marlboro, за да си и ти такъв. „Cigarettes were always about  being a rebel” ( или казано на български - цигарите показват букнтовника в теб), обяснява Gwenaëlle Gobé , маркетингов директор на Marlboro. Както се знае Филип Морис създава Marlboro още през 1954 година. В първите реклами се залага на образа на истински мъже. Търсени са добре изглеждащи момчета от всякакви сфери на живота. Въпреки това, всички мускули на света не са били достатъчни и са изпратили компанията към дъното. Тогава Burnett е помолил своите служители да идентифицират мъжки образ, и един от тях предложил каубой. Това довело до победа и Marlboro се изкачило на върха в тютюневата промишленост. Стига толкова история. Образът на мъжа в Marlboro е на силен и мощен човек, на когото не му трябват думи, за да покаже своят избор. Той е решителен, търси и намира най-доброто за себе си, но и не е лесен. Той знае как да очарова една жена само с поглед, да я омае и накара да бъде до него. С едно дърпане на цигарата, сякаш притесненията изчезват и на мястото им идва самоувереността. Такива искат и да са мъжете, за това мъжкият образ на Marlboro се превръща в идеал не само в очите на мъжете (пушачи), но и в женските също. Има цяло развитие отпреди 100 години до сега, но типажът си е един и същ. Те даже са създали илюзионна  страна – страната на Marlboro, където могат да живеят само достойни мъже с възхищаващите им се жени. Тогава как да не си купиш кутия Marlboro, за да станеш един от тях. И като цяло, този тип реклами е „бащата“ на образа на мъжа в рекламите.

Намерих го, намерих своя идеал за мъж. И все още се надявам приятелят ми да не прочете това, защото освен всичко е и заклет непушач. Шегата настрана. Реклмата продава, а точната външност връща и инвестиции. Както виждаме мускулите не правят рекламата или добре изглеждащият герой, а онзи, който всяка респект, който има излъчване и този, който предизвиква интерес от страна на жените и почит от страна на мъжете. Така, че дали си мъж или жена, важното е да уловиш и задържиш интереса на зрителя. А както казах, това е една трудна, понякога непосилна задача. Също като живота.

"Телефон все ни свързва... телефон ни дели"

Стоя си вкъщи сама, хапвам китайско и само петнадесет хиляди звука се чуват около мен. Първо си мисля,че това е алармата и някой крадец се промъква вкъщи. Но след като кучето не потрепва, значи мога да съм спокойна.Няма нужда да звъня на 112. Поглеждам мобилния си телефон, досадната ми сестра пак ме търси.Сигурно се е случило нещо, косата ми се изправя, вече съм на тръни. Дали някой не я е похитил? Вдигам телефона,вече почти съм набрала спешния номер,когато тя със спокоен глас ми казва, че ще ходи до магазина, искам ли нещо.Успокоявам се. Няма нужда да звъня на 112. През ума ми минава,че може би някой ми краде колата. Стряскам се и моментално излизам на терасата, лъхва ме минус сто и десет градусовият вятър, а половината ми тяло вече се е провесило през прозореца. Очите ми търсят колата, която е сякаш в другия край на града. Виждам я! Довлна съм. Няма нужда да звъня на 112. На звънеца се звъни. Моята детска наивност ме кара да си мисля, че някой от блока е болен и ще ме молят за лекарства. Даже започвам да вадя кутиите с всякакви медикаменти. Звънецът ще се разкъса, а аз започвам да плача,защото няма Панадол. Егати! В паниката решавам да отворя вратата, а съседката ме гледа,бих казала доста подозрително и ме моли за чаша захар. Споко,всичко е наред. Няма нужда да звъня на 112.

Няма нужда да звъня на 112. Боже, каква съм щастливка, честно.Никога не ми се е налагало да звъня на този телефон. И слаба Богу! Честно казано, даже се чудя кой по дяволите е измислил комбинацията 112. Едва ли някой е знаел, че мама има рожден ден на 11 февруари. Но, знаете ли какво честваме на 1.12 (декември)? Знаете,разбира се. Това е денят на СПИН-а. Ден, в който всички ставаме съпричастни към хората, които са болни от тази коварна болест. Но защо само на 1 декември сме такива-мили, съжаляваме заразените, помагаме? Такива трябва да сме винаги- да се отзоваваме в трудни моменти, да сме насреща при нужда, да спасяваме, предпазваме, съветваме, защитаваме. Точно както телефон 112 работи за обществото. Но както Васил Найденов пее в една негова песен: «Телефон все ни свързва, телефон ни дели», доколко няколко цифрички могат да ни спасят? Първата единица като един проблем, втора единица като едно решение и цифрата две - като двама души, борещи се за спасение. А сборът на 112 е четири. В Евангелието,четворката изобразява крилато създание с визия на пророка Езеекил, който е с четири лица: на човек, бик, лъв и орел.В интернет справката се твърди,че изображението на човека символизира ангел; Лъвът-достойнство; Бикът-саможертва и Орелът-вяра. Дали Телефон 112 побира в себе си всички тези качества?

Човекът-ангел

«Борбата е безмилостно жестока» започна баща ми онази вечер,след като се върнах от купон в не много трезво състояние.Ситуацията беше много комична, защото успях да разпозная Вапцаров, но не можах да анализирам думите на баща ми. Сутринта обаче ми светна. Животът е труден, учи те да се бориш и да се справяш сам, като вълк единак. Разчитаме само и единствено на себе си, дори и в кризисни ситуации. Влизат крадци-«Охоо,ще извадя въздушната пушка». Сестра ми е похитена- ще преговарям. Колата ми е открадната - ще я проследя по GPS-а сложен в нея. Болна съм-«Защо да не се надрусам със Парацатамол, Нурофен и МаксГрип?”. Само, че не е толкова просто. Да, знаем, че ще се справим, но само го знаем, а как е в действителност? За наше улеснение, има създадена институация, наречена „Телефон 112”, която може да ни спаси във всеки един момент, без значение за часа, мястото и сезона. Институцията като ангел, пратен от Бога да осъществи връзката между земното пространство и божествения професионализъм е създадена именно защото животът е суров и защото изразът „И сам войнът е войн” е поредното клише. Ние хората сме слаби, недоволни и разтревожени, когато сме болни, при пожар и кражба. Ето защо трябва да има нещо, което да ни крепи. И както Васко Кеца пее ”Телефон все ни свързва...” – зовът за помощ, от която имаме нужда, ще бъде приета и обработена в 100 бази данни. Екипът на 112 ще ни вдигне (евентуално!?), ще ни изслуша (внимателно!?), ще ни изпрати помощ (след 365 дни!?) и ще ни спаси (вероятно!?). Колко бързо може един ангел да долети от небето, когато „...телефон ни дели”?

Лъвът-достойнство

Достоен - това е човек, който знае защо живее. Който има съзнание за собствена ценност и самоуважение. Той е добър, благороден и смел.Онези, които не се срамуват да потърсят помощ, когато не са компетентни в дадена област. От една страна достойни са хората използвали поне веднъж в живота си услугите на „Телефон 112”.От друга, това са хората, които са избрали доброволно да бъдат част от тази институция. Те са добри, защото искат да помагат добре. Те са благородни,защото помагат на абсолютно непознати, изпаднали в нужда.Те са и смели, защото не отказват да поемат риск. Но за нещастие, не всичко е толкова розово, колкото аз го виждам през моите детски розови очила. Преди много години, когато майка ми е останала сама с мен, малката ми сестра и по-големият ми брат, се случило нещо.Сестра ми вдигнала 40 градуса температура и майка ми веднага позвънила за помощ.Обяснила ситуацията и помолила да изпратят линейка, защото баща ми е отсъствал и нямала възможност да остави мен и брат ми сами. Тогава от другата страна тя чула: ”Какво? Щом имате три деца,значи може да си позволите да отидете до болницата!”.Час - 1:13 сутринта. Това е истински случай, разказан ми от майка ми. Що за достойнство е това? Но... тя е звъняла на 115. С промяната на номера се променила и отговорността. Нали?

Саможертвата е пристойна за всеки един от нас. Това е така, защото ние сме хора на честта и олицетворяваме добротата. В нас бият сърца на борци. Не, не борци за свобода, не излизаме от романа „Под Игото”. В нас има едно нещо, наречено саможертва, готовност да се жертваш не само заради себе си, но и заради някой друг. Много чужденци и предатели ни хулят, че сме егоисти. Е, сори, екскюзе моа, ми скузи.... много грешите! Ние българите сме народ, сражавал се и борил се за свободата си 500 години, малко ли са? Какво още да доказваме. Е да, друго щеше да бъде, ако едно време са можели да драснат дори и писмо на „112”, за да потушат някое там въстание. Но уви, звучи даже смешно! Телефон 112 се жертва за общото благо, няма спор. Но дали е готов на саможертва? Дали дори на -20 градуса са готови да излязат от топлите си офисчета?

Орелът-вяра.

Тук изобщо няма смисъл да подхващам темата. Ако ние не сме вярващи,то никой друг не е. Преди всичко ние вярваме в себе си; вярваме, че всичко ще се оправи; вярваме, че един ден хората ще са по-щастливи; вярваме, че след като наберем „Телефон 112”, проблемът ще изчезне. Това е така, само че аз съм виждала мантия невидимка само във филма „Хари Потър и философският камък”. Ето я истината: ние вярваме в тяхната лоялност, те вярват в нашето търпение. Ние вярваме, че те няма да ни отсвирят; те вярват,че ние ще си затворим очите за гафовете им. Аман! Случват ни се безкрайно много неща, и лоши, и добри. Били сме доволни, но и много сме си патили. Без значение дали става дума за „Телефон 112”,”160”,”166”... правили са за нас достатъчно, разочаровали са ни достатъчно, но ние ще продължим да им звъним, защото вярата е най-силното ни оръжие.Нали?

„Телефонна любов” - обичам когато успея да се свържа с леля ми в Словакия и се наговорим едно хубаво; мразя факта, че един телефон ме разделя с толкова важен за мен човек. Доволна съм,когато успея да се свържа с общинските институции без проблем; ненавиждам момента,когато това обаждане е жизнено важно и ме дели една телефонна жица от решаването на проблема. Така де, телефонът ни свързва, но той ни дели. Въпреки това ние се справяме с всичко. Ние не сме ангели, а хора; ние не сме лъвове, но сме достойни. Не сме и бикове, но сме готови на саможертва в името на святото. И да, определено не сме орли, но пазим вярата в себе си. Защо се опитват да ни накарат да се чувстваме като животни обаче. Ето го и Вазов - „Идат като тигри,бягат като овци...”? Хора сме, по дяволите, имаме човешки нужди.”Ало,112 ли е?”