Разрушени животи, отнесени спомени и детски кошмари

Тъжна съм! Тъжна съм не за това, че съм родена в България, тъжна съм не заради управляващите, не и заради наводнената ми маза, отнесената ми кола и потрошения ми апартамент. Тъгата ми не идва от калта по гумените ми ботуши, лопатата на рамото ми и „Апокалипсиса“. Тъжна съм, защото аз самата съм безсилна, не съм способна да променя ситуацията, не мога да премахна калта, не мога да върна дома си, в който оставих толкова много спомени. Но, майната им на моите материалности, безсилна съм пред човешките животи, защото не мога да ги върна. И колкото и кал да изчистя, това няма да изчисти сълзите от лицата на хората не загубили коли, а деца и роднини. За това съм безсилна, а безсилието ме прави тъжна, разрушена и сякаш вълната освен човешки животи, отне много други и сега, макар жива, се чувствам мъртва отвътре. Ти не се ли чувстваш така? Чувстваш се, сигурна съм, защото и ти като мен изпрати хиляди есемеси, занесе дрехи и храна на обозначените пунктове. И най-важното – и ти като мен изравяше засъхналата и втвърдена кал от чуждите домове. Но пак си безсилен и тъжен, точно като мен.

Не искам дори да описвам ситуацията, не защото съм по средата между колата, качена на балкона на моя съсед и ридаещите хора. Не искам да описвам и труповете, разхождащи се около мен и безмълвието на моите деца. Не искам да описвам, защото след време, всичко ще си е по старому – колите пред блока, семейството около трапезата, пътят пред нас ще бъде асфалтиран. Сигурно ще засадят дръвчета, ще премахнат незаконните къщи, ще оправят канализацията, сигурно и още много ще се направи за нас, жителите на квартал Аспарухово, но страхът ще си остане с нас, ще остане и с нашите деца. Пък дори и всички управляващи да подадат своите оставки, това няма да затваря очите ми нощем. Това няма да спре и кошмарите на моите и на вашите деца.

Виновниците и причините за трагедията са много. Дори и аз самата съм сред тях, защото не емигрирах, а останах тук, позволих някой друг да се грижи за моя живот и накрая видях „Апокалипсиса“ от първи ред. И в моята глава излиза така, че останах, за да се омажа с кал, за да използвам останалата от дядо ми лопата, останах, за да мога да кажа след години:“ Ако знаете какви неща преживяхме преди 20 години, но се справихме...“. Нали сме силен народ, па макар и вече полуживи.

Омръзна ми от обвинителни статии, защото са писани и четени от хора, стоящи си в топлите къщи. Омръзна ми от дебати по телевизионните предавания, защото са гледани от хора, стоящи си в топлите къщи.  Омръзна ми от нападки и спорове, защото се извършват от хора, които се сещате къде си стоят. Уморена съм от това, защото всичко се прави, за да се яхне вълната на трагедията, но за политически цели. А пък нали си има достатъчно доброволци, въпреки, че калта е за много повече хора.

Тъжна съм. Тъжна съм също колкото и теб в момента. Тъжно ми е, защото ми беше взето повече, отколкото ми беше дадено. И то не само на мен. Не мога да поискам живота си обратно, но не за това съм тъжна, а защото съм безсилна, макар и с лопата в ръка. Остана ми едно – да се надявам, че няма да има повече вълни, защото те водят след себе си не само тъжни лица, но и разрушени животи, отнесени спомени и безброй детски кошмари.

И сега, макар тъжна и безсилна, тръгвам към Добрич. Идваш ли с мен?