Четящото момиче

През последните дни един и същи статус, досущ като спам, обикаля профилите във Фейсбук. Мъже, жени - всички говорят за “четящото” момиче.

“... Не се занимавай с момиче, което чете, защото момичетата, които четат, са разказвачите ...”

“...Намери си момиче, което не чете, защото тази, която го прави, осъзнава колко е важен сюжетът. Тя е способна да улови линията на пролога и острите ръбове на кулминацията...”

“Момичето, което чете, държи здраво речник, смело разграничаващ показната и бездушна реторика на някой, който никога няма да е способен да я обича, от лишеното от артикулация отчаяние на онзи, който я обича прекалено много.”

“...Момичето, което чете, е направило баланс на живота си и той е изпълнен със смисъл. Тя настоява наративите й да бъдат богати, обкръжаващите я герои да са пъстри и шрифтът на историята й да бъде удебелен.”

Това са само част от тезите на автора (първоизточникът на този така вървежен статус*). В текста си той усилено съветва мъжете да не се влюбват в четящото момиче, тъй като тя е толкова по-различна и специална от всички останали. Познава всички сюжетни линии, които животът може и да й поднесе, и е трудно за улавяне, да не говорим за задържане. Наистина, прекрасно написан текст, способен да трогне всеки, и очевидно успява, щом е постнат на почти всяка стена във Фейсбук и е препечатан във всички по-известни сайтове.

Сега, обаче, ще ви разочаровам с една друга теза. Това момиче - четящото, красивото и уникалното, то не съществува. То е блян, утопия, както искате го наречете. То е онова, което много жени искат да бъдат, но „не им остава време”, и онова, което мъжете искат да притежават, но все пак винаги избират онази другата - лесната и нечетящата, да го кажем деликатно.

Разбрах, че няма четящи момичета изобщо, че липсват четящи хора, щом в библиотеките, освен персонала и някоя баба, седнала временно на топло, прелиствайки стара книга, други читатели ... няма. Щом в големите книжарниците уж е претъпкано, а в един момент виждаш, че хората масово се редят не за книги - те дори не ги забелязват. Около щанда за списания е пълно, около онзи с дисковете на музиканти - също. Книгите... те са си там, просто хората явно не се нуждаят от тях... Освен, може би, от „50 нюанса сиво”. Няма начин да не сте чували за книгата, която накара и девствениците в областта на литературата да я разлистят. Вероятно, заради вулгарния сюжет и секс сцените, но това е единствената книга, която са прочели повечето от момичетата, които се „откриха” в образа на четящата девойка от статуса. Прочели - силно казано, тя е доста обемиста, но да кажем, че са прегледали най-важните сюжетни линии - извращения, секс, вулгарности. Тъжно.

Знам само, че сме посивели с има-няма 50 нюнса... ама не като в книгата. Образът ни за пред обществото така се е размил, че чак е придобил различни нюанси на сивотата. Четящото момиче от статуса е всичко онова, което ни се иска да бъдем за хората около нас. Уверени, интелигентни, с въображение, страстни... съвършени. Всичко това, което не сме, заради сивотата, в която сме облечени.

Сигурно някъде, все пак, има „четящо момиче”, точно като от разказа. И не, това със сигурност няма да я някоя от припозналите се за пред обществото девойки. Тя ще е скромното момиче в градския транспорт с книга в ръка, умислена и замечтана. Може би всекидневно се разминаваме с нея, гледаме я, но, всъщност, не я виждаме.

Забравихме как се обича, как се мрази, как да се усмихваме и колко е хубаво да четем. Просто живеем, просто ни се иска да бъдем по-цветни, по-четящи, ако не за нас самите - то поне за пред другите.

Сиви сме. Неутрални.