Mасовата култура, която гъделичка, но не възпитава

“Цък-цък“ - цъкат копчетата на якето ми. „Цък-цък“ - цъка мишката на компютъра. “Цък-цък“ - цъка недоволната ми майка. “Цък-цък“ - сменям каналите на телевизора. Изобщо голямо цъкане пада. От една страна от него ми влиза чист въздух в мозъка, който ми помага за мисленето, а от друга - поредната „чиста“ доза идеи от сапунки, форуми, фейсбуци и ударната доза непукизъм. В общи линии това „цък-цък“ ме води до размисъл, по един или друг начин. Някой умник го беше казал, възможно е и това да съм аз.

Тук е моментът да си призная, че си дърпам сапунени сериалчета. Не мога да повярвам! Не, че съм толкова възвишена - да не би да ходя на театър или опера всяка седмица. Чувствам се сякаш съм била на някакъв чалга купон - вечерта си пия и танцувам на тази деградирала музика, кефя се дори. Но на сутринта, докато гледам клипчетата (които моите добри приятели са си направили труда да запишат - Благодарско), се пуля пред екрана на малкия ми фотоапарат и се чудя как това екранче, може да събере толкова глупост на едно място. Както и да е, говорехме за прословутите сапунки, турски сапунки. Да, да, всички са чували за „Листопад“, аз даже го следях редовно. И слава Богу, че съм го направила. Сега мога да говоря като очевидец за плюсовете и минусите на поредната „чиста” доза драми, която завладя мозъците на млади и стари.

И така, като във всяко ново нещо излязло на пазара, аз направо се влюбих в този “Листопад”. Както и моята баба, майка ми, сестра ми и дори моите приятели. Стана сензация до такава степен, че в часовете по психология и логика обсъждахме сюжетите и анализирахме епизодите. Разглеждахме детайлно героите, характеризирахме държанието им и си правехме изводи. И като цяло сериалите, или сапунките, както ги наричат днес, се превръщат в  тема за разговор. И то не само в училищата, а и в семействата. Това беше и основната ми причини да си го тегля. Следейки го всяка вечер, аз станах и кралицата на компанията. Да, точно тази, която знаеше наизсут всяка една реплика, и да, тази, която подробно описваше сюжетът на всяка една сцена. И така де, срам ме е да си призная, но дори уроците си не можех да разкажа толкова подробно и детайлно, както разказвах първата серия на „Листопад“. Супер е да си кралицата на компанията, да можеш да се впишеш навсякъде и да си в течение на ставащото около теб. Но е тъпо да не можеш с две думи да кажеш какво е станало през 1928, нали? А какво ли е станало тогава? Знам,че имаше нещо,но какво?

Разбира се, тези сапунки са пристрастяващи. Гледаме първата, втора, трета, четвърта и.... стотна серия, как бихме ги пропуснали. Какво се случило в началото,вече със сигурност не помним. Аз лично, дори не помня какво ядох вчера, но това е друг въпрос. Сериалите или сапунките ни откъсват от шибаното ни ежедневие, помагат ни да се справим с рутината и ни забавляват, макар и елементарно. В същото време, те ни изяждат времето като гладни цигани (а както знаем, циганите винаги са гладни). В тях преобладава дребнотемието и като го съчетаем с безумните диалози, се получава нещо като идиоти събрани на едно място, които говорят или разменят идиотски реплики по банални темички.

Героите в сапунките - всеки търси своя идол в тях (перфектна визия, впечатляващи маниери, подбран изказ, без да е необходимо „героят“ да се казва Мадона, Лейди Гага или Хана Монтана). Но в процеса на гледане откриваме и себе си в един единствен герой (този, който прилича на нас; с когото имаме сходни интереси, проблеми, дори и мечти). Винаги съм се чудела как е възможно някой персонаж да има същият проблем с косата като моя; да мечтае за едно и също бъдеще; да се сблъсква с един и същи тип мъже, нека не продължавам. Да не би някой да ме е наблюдавал тайно през прозореца и да си е водил записки? Едва ли! Но истината е, че в подобна ситуация на подобие между реален свят и сапунка, можем да намерим много ценни решения на нашите кардинални главоблъсканици от сорта на как да си кръстосам правилно краката или по какъв начин да празнувам рождения си ден. От друга страна, не ви ли се струва, че нашият реален свят се дави в сапунената вода на нечии чужд сценарий. Сякаш всеки хваща някой герой и започва да му подражава. Да, знам, до преди малко описвах как героите ни помагат в „проблемни моменти“, но хипотетично погледнато, не ни ли създават и много нови? Сапунките ни показват и един вълшебен свят, пълен с възвишени хора. Това задава модели за подражание и ни отдалечава от същността ни. ”О,той е такъв мъжкар, искаше ми се и аз да съм като него” - възкликна един приятел, след поредната наркоманска доза епизоди. Казах му, че това не му приляга. Но той не ме послуша, забърка се в неприятности и стигна до затвор. Като Ууз - нали се сещате? Телефонираше ми всяка вечер, не за друго, той дъръжеше да е в течение на всяка следваща серийка. И когато освободиха идола му от затвора, приятелят ми беше покрусен. Стана му ясно що за наивник е, защото влезе в сюжета на „Листопад“, без да е поканен за дубльор, а сега се налагаше да си излежи докрай присъдата.

Истината е, че този „сериен навик“ губи както моето време, така и на много други. Вплита ни като паяк в интрижка; не ни оставя и за секунда да помислим, а направо ни пуска модели, които да копираме; показва ни масова култура, която гъделичка, но не възпитава. Но тази цялата купчина от (турски) сапунки ни показват вплетените мечти и спомени в ежедневието на хората. Гледани от хора на най-различни възрасти, тези напудрени сюжети пораждат носталгия у възрастните и модел за подражание в младите.

„Цък-цък“- отброява секундите часовникът!