Разрушени животи, отнесени спомени и детски кошмари

Тъжна съм! Тъжна съм не за това, че съм родена в България, тъжна съм не заради управляващите, не и заради наводнената ми маза, отнесената ми кола и потрошения ми апартамент. Тъгата ми не идва от калта по гумените ми ботуши, лопатата на рамото ми и „Апокалипсиса“. Тъжна съм, защото аз самата съм безсилна, не съм способна да променя ситуацията, не мога да премахна калта, не мога да върна дома си, в който оставих толкова много спомени. Но, майната им на моите материалности, безсилна съм пред човешките животи, защото не мога да ги върна. И колкото и кал да изчистя, това няма да изчисти сълзите от лицата на хората не загубили коли, а деца и роднини. За това съм безсилна, а безсилието ме прави тъжна, разрушена и сякаш вълната освен човешки животи, отне много други и сега, макар жива, се чувствам мъртва отвътре. Ти не се ли чувстваш така? Чувстваш се, сигурна съм, защото и ти като мен изпрати хиляди есемеси, занесе дрехи и храна на обозначените пунктове. И най-важното – и ти като мен изравяше засъхналата и втвърдена кал от чуждите домове. Но пак си безсилен и тъжен, точно като мен.

Не искам дори да описвам ситуацията, не защото съм по средата между колата, качена на балкона на моя съсед и ридаещите хора. Не искам да описвам и труповете, разхождащи се около мен и безмълвието на моите деца. Не искам да описвам, защото след време, всичко ще си е по старому – колите пред блока, семейството около трапезата, пътят пред нас ще бъде асфалтиран. Сигурно ще засадят дръвчета, ще премахнат незаконните къщи, ще оправят канализацията, сигурно и още много ще се направи за нас, жителите на квартал Аспарухово, но страхът ще си остане с нас, ще остане и с нашите деца. Пък дори и всички управляващи да подадат своите оставки, това няма да затваря очите ми нощем. Това няма да спре и кошмарите на моите и на вашите деца.

Виновниците и причините за трагедията са много. Дори и аз самата съм сред тях, защото не емигрирах, а останах тук, позволих някой друг да се грижи за моя живот и накрая видях „Апокалипсиса“ от първи ред. И в моята глава излиза така, че останах, за да се омажа с кал, за да използвам останалата от дядо ми лопата, останах, за да мога да кажа след години:“ Ако знаете какви неща преживяхме преди 20 години, но се справихме...“. Нали сме силен народ, па макар и вече полуживи.

Омръзна ми от обвинителни статии, защото са писани и четени от хора, стоящи си в топлите къщи. Омръзна ми от дебати по телевизионните предавания, защото са гледани от хора, стоящи си в топлите къщи.  Омръзна ми от нападки и спорове, защото се извършват от хора, които се сещате къде си стоят. Уморена съм от това, защото всичко се прави, за да се яхне вълната на трагедията, но за политически цели. А пък нали си има достатъчно доброволци, въпреки, че калта е за много повече хора.

Тъжна съм. Тъжна съм също колкото и теб в момента. Тъжно ми е, защото ми беше взето повече, отколкото ми беше дадено. И то не само на мен. Не мога да поискам живота си обратно, но не за това съм тъжна, а защото съм безсилна, макар и с лопата в ръка. Остана ми едно – да се надявам, че няма да има повече вълни, защото те водят след себе си не само тъжни лица, но и разрушени животи, отнесени спомени и безброй детски кошмари.

И сега, макар тъжна и безсилна, тръгвам към Добрич. Идваш ли с мен?

Четящото момиче

През последните дни един и същи статус, досущ като спам, обикаля профилите във Фейсбук. Мъже, жени - всички говорят за “четящото” момиче.

“... Не се занимавай с момиче, което чете, защото момичетата, които четат, са разказвачите ...”

“...Намери си момиче, което не чете, защото тази, която го прави, осъзнава колко е важен сюжетът. Тя е способна да улови линията на пролога и острите ръбове на кулминацията...”

“Момичето, което чете, държи здраво речник, смело разграничаващ показната и бездушна реторика на някой, който никога няма да е способен да я обича, от лишеното от артикулация отчаяние на онзи, който я обича прекалено много.”

“...Момичето, което чете, е направило баланс на живота си и той е изпълнен със смисъл. Тя настоява наративите й да бъдат богати, обкръжаващите я герои да са пъстри и шрифтът на историята й да бъде удебелен.”

Това са само част от тезите на автора (първоизточникът на този така вървежен статус*). В текста си той усилено съветва мъжете да не се влюбват в четящото момиче, тъй като тя е толкова по-различна и специална от всички останали. Познава всички сюжетни линии, които животът може и да й поднесе, и е трудно за улавяне, да не говорим за задържане. Наистина, прекрасно написан текст, способен да трогне всеки, и очевидно успява, щом е постнат на почти всяка стена във Фейсбук и е препечатан във всички по-известни сайтове.

Сега, обаче, ще ви разочаровам с една друга теза. Това момиче - четящото, красивото и уникалното, то не съществува. То е блян, утопия, както искате го наречете. То е онова, което много жени искат да бъдат, но „не им остава време”, и онова, което мъжете искат да притежават, но все пак винаги избират онази другата - лесната и нечетящата, да го кажем деликатно.

Разбрах, че няма четящи момичета изобщо, че липсват четящи хора, щом в библиотеките, освен персонала и някоя баба, седнала временно на топло, прелиствайки стара книга, други читатели ... няма. Щом в големите книжарниците уж е претъпкано, а в един момент виждаш, че хората масово се редят не за книги - те дори не ги забелязват. Около щанда за списания е пълно, около онзи с дисковете на музиканти - също. Книгите... те са си там, просто хората явно не се нуждаят от тях... Освен, може би, от „50 нюанса сиво”. Няма начин да не сте чували за книгата, която накара и девствениците в областта на литературата да я разлистят. Вероятно, заради вулгарния сюжет и секс сцените, но това е единствената книга, която са прочели повечето от момичетата, които се „откриха” в образа на четящата девойка от статуса. Прочели - силно казано, тя е доста обемиста, но да кажем, че са прегледали най-важните сюжетни линии - извращения, секс, вулгарности. Тъжно.

Знам само, че сме посивели с има-няма 50 нюнса... ама не като в книгата. Образът ни за пред обществото така се е размил, че чак е придобил различни нюанси на сивотата. Четящото момиче от статуса е всичко онова, което ни се иска да бъдем за хората около нас. Уверени, интелигентни, с въображение, страстни... съвършени. Всичко това, което не сме, заради сивотата, в която сме облечени.

Сигурно някъде, все пак, има „четящо момиче”, точно като от разказа. И не, това със сигурност няма да я някоя от припозналите се за пред обществото девойки. Тя ще е скромното момиче в градския транспорт с книга в ръка, умислена и замечтана. Може би всекидневно се разминаваме с нея, гледаме я, но, всъщност, не я виждаме.

Забравихме как се обича, как се мрази, как да се усмихваме и колко е хубаво да четем. Просто живеем, просто ни се иска да бъдем по-цветни, по-четящи, ако не за нас самите - то поне за пред другите.

Сиви сме. Неутрални.

Един бъдещ Народен представител

Днес, на гости ни е един от студентите на Нов Български Университет. Той е част от Студентски съвет и мечтае един ден да стане Народен представител. Представям ви Даниел Петров.

Здравей, Даниел. Първото, което бих искала да те попитам е кое те накара да се запишеш в Нов Български Университет и защо точно публична администрация? 

Нещото, което ме накара да се запиша да уча в НБУ беше това, че още от първото ми стъпване тук, чувствах това място като дома си – всичко беше така организирано,  че имах чувството, че съм на място, на което съм бил много пъти преди това, както в дома си. Първоначално се записах в програма История, като след първата година от обучението си, промених дисциплината на Публична администрация. Сега изучавам магистърска програма по Публичен мениджмънт.

От кога си в Студентски съвет и каква точно е длъжността ти там? 

От м. Май 2011 година, когато бяха частичните избори за членове на СС. Длъжността ми там е студентски представител от департамент „Публична администрация”, зам. Председател на комисия „Стипендии” и член на факултетния съвет на Бакалавърски факултет на НБУ.

Студентите имаха ли право да гласуват за теб или беше избран от самия състав на Студентски съвет? 

Според Закона за висшето образование (ЗВО), за да се избере някой за член на студентски съвет, трябва да има определен брой гласове от страна на гласоподавателите (студентите, които имат редовни студентски права). И за двата си мандата дължа много на колегите си от специалността, които ме подкрепяха.

Доколкото съм чувала, да си част от това „общество“ е трудна задача, би ли се отказал от това? 

Не.

Защо? 

Защото нищо не е трудно, стига да знаеш как да го направиш. Когато един човек е наясно с възможностите си, трябва да прави максимума за тяхната реализация, а не да ги потиска.

Има ли нови проекти по които работите или ще работите в Ст. Съвет? 

Проект „Студентски стипендии”, финансиран по ОП РЧР, в частност с това се занимавам в качеството на зам. Председател на комисия „Стипендии” към СС, като ролята ми е да следя за допуснати грешки при обработката на формулярите на кандидатите и повишаване на усвояемостта.

Някога мислил ли си, че ще постигнеш толкова много? 

Не, дори в началото си мислех, че няма да успея дори да вляза в СС. Факт е, че до момента съм имал два мандата в СС – максимума, който позволява ЗВО.

За какво мечтаеше, когато беше на 10 години? С какво си мислел, че ще се занимаваш? 

С медицина – може би съм един от малкото, които не са си мечтали един ден да станат космонавти. За радост или съжаление, по-късно си дадох сметка, че мога да съм полезен на хората по друг начин.

А сега за какво мечтаеш – мислиш ли да продължиш работата си в университета, може би като преподавател или се целиш другаде? 

Преподавателската дейност е най-голямото благо, което може да се черпи от някого. Още по-добре би било да можеш да черпиш полезна и практична информация от някой, който е „навътре в нещата”. Именно затова имам намерение да се занимавам и с двете. Дали ще го осъществя – това е Божа работа.

Спомена ми за една твоя мечта да станеш Народен представител. Защо точно това? Какво мислиш, че ще ти донесе това освен главоболие, може би? 

Възможност да направя нещо значимо за народа. А народа наистина има нужда от промяна, която да му даде въздух.

Мислиш ли, че да си част от Студентски съвет е е като тренировка за живота ти като народен представител?

Да, макар и в умален вариант и не толкова като орган на власт. Все пак в СС има 60-75 души, докато в Народното събрание бройката е фиксирана – 240. Разликата в „населението”, на което си представител също не е малка.

Как виждаш работата на един народен представител? 

В ежедневни контакти с хората от народа – да се запозная от първо лице с проблемите им и да търся възможни начини за решението им. Все пак това е основната работа на народните представители – освен да представляват хората от определена област, и да защитават интересите им.

Ти си само на 23 години, смяташ ли, че си достатъчно готов и с достатъчно багаж, за да бъдеш един успешен народен представител? 

Вярвам, че съм видял достатъчно от живота, но също така и знам, че има още много неща да видя. Но и не мисля, че народните представители трябва да са хора в предпенсионна възраст. Мястото им не е там – не и цял живот да „работят” като народни представители. Все пак всичко има някакви граници. Разумната граница за народните представители, според мен, е между 30 и 40 години.

Нещо малко по-лично. Какво беше детството ти и какви са родителите ти? 

Детството ми беше пълно с какви ли не неща. Още от малък съм имал възможността да вземам сам решения, които касаят само и единствено мен. Имал съм възможността да преценявам нещата – кое е било добро и кое – лошо. Понякога съм вземал правилни решения, друг път съм вземал грешни, но все пак грешките са за това – да се учим от тях. Иначе като малък съм имал доста бурно детство – отражения на това са многобройните белези из цялото ми тяло. Но дори и те са свързани с някакви спомени – някои добри, други – не чак толкова , така че не са напразно на местата си. Колкото до родителите ми – те са добри хора.

Мислиш ли, че то или те имат влияние върху днешния ти избор? 

Днешния ми избор е породен от това, което аз смятам за призвание и мисия в живота. Вярвам, че всеки човек на този свят има една предопределена от съдбата може би, или от Бога, или от нещо друго, мисия. А тази мисия трябва да се следва и изпълни. Иначе за какво ни е това съществуване?

Какво е първото нещо, което ще кажеш на народа, когато се сбъдне мечтата ти да станеш Народен представител?

Че няма да злоупотребя с доверието на хората, които са ми го дали.

А какво не би допуснал да се случи? 

Да работя, защитавайки чужди интереси.

Конкурсите за "красота"

Един умен човек някога е казал, че „Ако сте най-умният човек в стаята, значи сте в погрешната стая!“ - мисля, че това е моят момент да изляза, но не и преди да кажа няколко истини за нещата от живота.
Скъпи приятели, честно казано, това не е мястото, на което съм искала да коментирам кой е селянин, кой колко е красив, кой е злобен и кой е най-ужасното същество на света. Принцове, принцеси, древни митични създания, елфи и джуджета – всеки си знае кой какво е и къде му е мястото. Когато отидеш на конкурс за красота обаче, очакваш да видиш нещо, не дотам истинско, но поне донякъде красиво - не е ли това смисъла на конкурсите за красота?!? Все пак колко точно красив може да бъде един напълно празнен мъж и доколко един такъв мъж може да носи титла. За моите крехки 20 години научих, че никой не е идеален, никой не е напълно прекрасен, страхотен или дори близо до съвършенството. Всички си имаме своите дефекти, всички мечтаем за нещо, всички имаме цели. Всеки от нас по свой начин е принц/ принцеса за един специален човек, някой за много хора, трети за още повече, някои се превръщат в идоли на цели нации и поколения. Отидох на конкурса , не за да гледам красивото лице до което се събуждам всяка сутрин, а за да се насладя на една прекрасна вечер в компанията на красиви полуголи мъже или както казва моята приятелка – „ и аз душа нося“ – която за съжаление не можа да присъства. Та въпросната вечер аз очаквах едно, то беше друго, а накрая излезе – майката си е..... Отиваш ти, аджеба, наконтен, напарфюмиран, с високи токчета и червено червило да гледаш 14-те уж най-красиви мъже в София и си се настроил, че сега точно, ние ще изберем най-хубавия. Аз си бях харесала един там, няма да му казвам името, за да няма сърдити, а то обаче какво се оказва – било каквото било, ама не съвсем. Вместо да се радваме на сексапил, красота и чар, да видим някакво мъжко достойнство  ние присъствахме на конкурс тип боди билдинг „София и околия“ и като гледаш участниците ще си кажеш – на двама трима не им е там мястото – не са пили достатъчно химия. Видяхме цялата пошла, грозна, отвратителна и продажна страна на конкурсите за красота. Единственото, за което съжалявам е, че аз бях част от това събитие, защото смятам себе си за достатъчно еродирана личност за моите малко години и стоя твърдо против възпитаването на такъв дух в младите подрастващи мъже в България- че те трябва да бъдат самовлюбени лигльовци (путки), които гледат само външния си вид и уменията им по математика стигат до там да преброят така любимите им „6 packs“. Моето най-голямо разочарование беше отношението на участниците към самите себе си – нека поясня - ако и вие като мен не всеки път разбирате от първия път- друг умен мъж беше казал „..моето тяло е моят храм и трябва да се грижа за него и да го обичам, за да ми отвръща със същото..“ . Едно от малкото прекрасните неща, на които човек може да се наслаждава истински, са постигнатите от себе си резултати, било то и тези, които виждаш в огледалото. А за мен лично ,едно от най-любимите чувства е когато успея да се вмъкна в най-малкия номер дънки. Важно е човек да обича себе си по правилния начин и поради правилните причини. Яденето на боклуци, блъскането с химия, инжектирането на всякакъв вид конски и кучешки тестостерон, живеенето в самозаблуда, че ти, там, пиеш някакви отрови, ядеш Mcdonalds, вдигаш три пъти тежки щанги във фитнеса и пъшкаш два часа после и ето – доволен си! Правиш нещо или поне заблуждаваш себе си и другите в това. Преброяваш ги- 6 са, сантиметрите растат, релефа се очертава, тениските отесняват, химията свършва – готов си за „Мистър София“ или друг „престижен“ конкурс! Който някога ми каже, че това там каквото и да е, което вие наричате „поддържане на тяло и добра форма“ – при положение, че не можеш да си свиеш ръцете та да си избършеш задника – и уж това било красиво. Обръщение: Скъпи момичета, ако изброените от мен неща ви възбуждат, привличат и каквото там ви става като видите мъже с размерите на гардероб, моля ви пишете ми на лично и ще ви дам номерата на много добри психо-терапевти – чувала съм добри думи за тях от моята приятелка Вики, която също като мен и много други има стотици проблеми всеки ден, всеки ден различни – като всеки един от нас, но както казах никой не е идеален, още по-малко културистите.
Добре бе хора, имам вече мазоли по пръстите от писане и по това време на нощта,нещо отвътре ме кара да използвам цинизми по адрес на този и онзи, заслужил или не. Аз самата не разбирам защо чак толкова се ядосах на глупавото развитие на конкурса, но може би нещо ми помогна за разпалването на огъня, но това ме накара да се замисля – за мен, за жабите и за живота – парите, наркотиците, курвите и рок енд ролът. Конкурсите, Митьо Пищова, джакузита- макузита, дървени свирки, дъвка с косъм и плюнка в пликче - много неща, които не дотам разбирам, не дотам харесвам и много повече се възмущавам. Мисля, че е крайно време в нашата шибана държава- извинявам се за думите, но няма как по-меко да го кажа и както казва Слави: „Колеги, сложихме ли червената точка?“ – Викито каза, че я е сложила, ама това и е3-та чаша вино и не знам доколко мога да и вярвам.
Финално изречение – искам да отида на конкурс, на който да видя най-хубавия мъж да вземе титлата – да спечели първо място. А дали ще е мистър София, Пловдив, Варна... ми е точно през да не казвам къде, и без това географията не е моята страст. Толкова ли много искам? Мисля, че е време за малко честност.
Това беше всичко приятели. Я ба да ба ду

Парад на суетата

Парад на суетата или как провинцията завладя София


Мислех си, че „провинциалист“ е титла, но определено „Мистър София 2014“ е сериозна титла за провинциалистите. Не случайно повечето от участниците бяха именно такива. И без да обиждам никого, ще кажа, че събитието си беше един голям парад на суетата, защото показа, че днешният мъж трябва да бъде пластмасов манекен, контещ се и оглеждащ се във всяка витрина и огледало изпречило се на пътя му. Този конкурс показа нещо много важно – естетиката у хората се е стопила и изчезнала. „Не ни трябват мускулести модели, не ни вършат работа“ - беше „дългоочакваното“ изказване на журито, но парадоксално на второ и трето място попаднаха точно такива миньончета, наблъскани с химия и пръщящи от самоувереност. Защото ако имаха толкова мозъчни гънки колкото по коремните им мускули, със сигурност тъпотата и простотията нямаше да бъдат толкова явни. Не мускулите продават, скъпо жури, прави сте, а излъчването. А вашият избор беше точно обратното на това.

Защо този конкурс, който очевидно не беше за красота, а за позьорство, се превърна в цирк и защо толкова хора бяха разочаровани? И не броя тези, чиито приятели бяха участници и не спечелиха почетния трофей. Защото лицето на София трябва да е представително, неговият образ трябва да бъде на силен и мощен човек, на когото не му трябват думи, за да бъде забелязан. Той трябва да изглежда решителен, да знае как да очарова, да омайва. Както разбрахме, мускулистите мъже не вършат работа, а тези, които всяват респект, които имат излъчване и тези, които предизвикват интерес от страна на жените и почит от страна на мъжете. Какво видях на сцената? Пишльовци, обагрени в нарцисизъм; момченца, които не са дорасли да носят „тежката корона“; суетните, с течаща във вените им химия и такива, които не знаеха защо са там. За мое щастие, видях и такива, които просто бяха себе си, показа се в най-добрата си светлина, бяха искренни и го направиха не за победа, не, за да бъдат забелязани, а за да покажат на хората, че не се налага да се навеждат, за да спечелят. И как ги оцени журито? – „Мистър Слънчице“, „Мистър Звезда“, „Мистър Луна“ и прочие смешни призчета, само и само да не ги разочароват и отблъснат от конкурсите... за да могат ги извикат пак, за да не се изкажат негативно. И се получи нещо смешно – болезнената гордост срещу покритата самоувереност; момченца срещу мъже; химията срещу чистата мъжественост. Това, което беше поощрено беше повърхностното. Това ли е лицето на София, това ли е примерът, който ще дадем на бъдещите модели? Блъскайте се момчета с химии, бъдете самовлюбени и повърхностни, позирайте и си галете плочките – това е живота. А най – доброто, което можете да направите за „Мистър България“, където имате намерение да участвате, е да се надявате журито да няма никакво виждане за естетика, ако ли не, не се отчайвайте, все пак някой някога ви е бил избрал за нещо, дори и това да е жена ви.

Къде е квотата, скъпо жури? Водещият на „Добро утро, България“ по TV7 зададе много подходящ въпрос – „Какви са условията? Трябва да си роден в София?“. Не, не трябва да си роден в София, а аз ще попитам защо? Това е приз „Мистър София“, а не „Мистър дошъл да живее в София“! Победиха тези, които дори не знаят кой ги е оценявал; тези, които объркаха стъпките на сцената многократно. Пак ще ви попитам – какви са критериите? Скъпоценното ни 22 – годишно футболистче смята, че е цялостната визия и съжалява, че не са могли да се изявят словесно. И по – добре! Какво искахте да ни покажете на предоставената ви сцена, момчета? Е как какво – „ всички лишения, които сме направили, да покажем визията си“ – каза скъпоценният ни фитнес инструктор.

Скъпо жури, толкова ли беше труден изборът измежду „хилядите“ кандидати? Каквото журито, такъв и резултатът! Къде ви е решителността, компетентността, къде ви е вкусът? Няма ги, точно колкото и умът ви не е бил там, докато сте избирали победител. Това е човек без мнение, без позиция, невзрачен, но очевидно точно такъв ви е бил необходим, за да моделирате, за да контролирате и ползвате като продукт.

Сега очаквам всички участници да ми донесат адресните си регистрации, а аз ще ги измеря един по един. А на момчето от Бобов дол съм му подготвила и IQ тест, за да се изяви интелектуално (каквото беше и желанието му). Мисля си, обаче, че това няма да спре парада на суетата, нито и самата суета... мъжката суета. Защото тя не се контролира, тя се напомпва... да, момчета, точно като това напомпване с коремни преси 5 секунди преди да излезете на сцената. Така, че, скъпи момчета и бъдещи техни последователи - блъскайте се с химии, бъдете самовлюбени и повърхностни, позирайте и си галете плочките – това е живота! Ще се радвам да ви видя и на „Мистър България“. За там, обаче, ще са ви нужни много повече лишения... и визия!

„Мистър София“ – конкурсът за провинциалисти!