The beauty of unclean addiction

Стоп на пушенето!

Няма полезни и вредни неща,има полезни и вредни дози

Пуша една цигара и започвам да пиша... станаха три.... половин кутия. Това ще ме убие! Възможно е първо да бъда убита от майка ми, когато намери наполовина празната ми кутия или запалката в нейното яке (което взех назаем онази вечер, докато писах и пушех на балкона). Ужас!

Стоп на ходенето по дискотеки на непълнолетни и невръстни деца! Стоп на вредните храни! Стоп на губенето на време пред компютъра! Стоп на убиването! Стоп на неправилното паркиране! Стоп на манипулацията! Стоп на пушенето! Е, станаха много стопове. Даже бих казала повече от пътните знаци “STOP” по световните пътища. И какво от това?Да не би да не съм виждала 14 годишни, оскъдно облечени «кифли» по дискотеките, лапнали цигара, а в ръката им водка боядисана с кола!? ”Стоп на убиването”, ли? За кое убиване говорим - на мравките, на телата или на душите?  

«Тютюнопушенето намалява кръвоснабдяването и води до импотентност»

«Тютюнопушенето вреди сериозно на Вас и на другите около вас»

«Пушенето убива»

Чак не ми се говори! За вредата от тютютнопушенето знаем много. Интересно е, има ли полза? Порових се в Google и открих, че има неща, които са добри в него. Например намалява стреса. Изпушваш една цигара и гневът ти изчезва с дима и. Освен това влияело добре на функцията на някакви си жлези. Спомням си само на бъбречната. Това беше твърдение на един старши научен сътрудник  Димитър Димитров в статия от вестник «Стандарт». Може и да няма такъв доктор и съответно никотинът да не влияе благоприятно на дадената жлеза, но на всеки пушач му става добре, когато прочете нещо такова. Между другото, чували ли сте, че пушачите страдат много по-малко от алцхаймер. Сигурно защото при пушенето мозъкът се разтоварва, изхвърля ненужната информация и не се стига до задръстване. Да не говорим за това, че запалвайки цигара, не се чудиш къде да сложиш ръцете си, които издават чувствата ти, напрежението. Цигарата е тънка, лесно чуплива, но изключително здрава упора в кофти ситуации.

Тютюнопушенето е познато от дълбока древност. Твърдят, че първи са били индианците. При тях Шаманът е имал възможността и правото ритуално да задими и да пророкува бъдещето или да реши проблем, разчитайки знаците на дима. След това тютюнът е дошъл в Европа. Отначало са пушели предимно бедните, хората от ниските прослойки. Но дошъл романтизмът, интелектуалците и артистите посягат към пурите и цигарите. Импресионистите, след това, често рисуват хора с цигари. Също и постимпресионистите, които  придават символно значение на пушенето, за да загатнат психологически проблеми. Модерното изкуство, твърди Христо Кьосев -непушач, свързва навика с Ерос, тоест актът на пушене се приравнява със сексуалния акт. През всички тези периоди никой не се е сещал за вредата от тютюнопушенето. Напротив, то е израз на чувства, артисцизъм, демонстриране на независимост, сила и правене на свободен избор.

Разгръщам страниците на вестник «Труд». И онемявам! На цяла страница, върху син фон ме гледа нежно русо момиченце на 5-6 години. В ръчичката му дими цигара, устничките са изписали буквата О, и кръгчета дим излизат от тях. Шокирана съм! Фотографията е изключително въздействаща. Знам, че в грозотата има красота, но за първи път в красотата виждам грозота. Изпитвах желание да скъсам страницата, да унищожа образа на детето, излъчващо не невинност и чистота, а някаква перверзна порочност. Обръщам страницата и се оказва, че това е само един от моделите на белгийска фотографка от серията «Пушещи деца». Заглавието на цикъла е “The beauty of unclean addiction”. Още по-смутена съм, защото не виждам никаква красота в образите на тези деца, превърнати във възрастни. Не, че видяното ще ме спре да пуша. То само ме възмущава. Не може една цел, в случая борба с един вреден навик, да оправдае средствата - в случая използването на деца. Изобщо не ме трогва фактът,че цигарите били допълнително сложени с Photoshop. И без това на децата им липсват само те.

Иска ми се да подхвърля само още една подтема, свързана с основната - тютюневата промишленост. Докато цигарата задими в нечия ръка, мнозина изкарват хляба си от нея. Тютюнопроизводителите, които отглеждат растението, берат и нижат листата и ги предават на някоя съвременна „Никотиана”; хората, които работят в тази съвременна „Никотиана”; търговците, които продават продукцията на тази съвременна „Никотиана”, не искам да си правя сметка колко хора ще останата без хляб, може би за известно време само, но ще останат без хляб, ако всички се вслушаме в забраната и я изпълним. Стоп на тютюнопушенето за тях ще означава стоп на хляба. А знаете ли, че всъщност Ориенталският тютюн дава 5,5% от общата селскостопанска продукция и ангажира 5,7% от заетите в селското стопанство? Ами фармацефтите, които пласират лекарсвата си, защото има заболели от тютюнопушачи и техните приходи ще паднат, нали? От друга страна лепенките им за отказване от цигари, за известно време ще компенсират загубите.

Ако правителствата кажат стоп на тютюнопушенето, не е ли по-разумно да сложат СТОП на производството на цигари и пури,и пурети? Това обаче изглежда невъзможно, нали? Никой не смее да посегне към първоизточника,на убийственият начин и става много цинично. Ние ще забраним пушенето в затворени помещения, но вий си пушете навън и се тровете колкото си искате. Това се опитват да ни убедят, че ги е грижа за здравето на хората.Още повече тютютнопроизводството попада под закрилата на Общата селскостопанска политика (ОСП) на ЕС. Е, как я мислят те тази работа?

„Споделени мигове”. Блондинка в розово, брюнетка в жълто. Пред всяка чаша в контрастен цвят, двете щастливо усмихнати отправили закачливо заинтригуван поглед. Ръцете им са в странна поза - все едно държат невидими цигари. Толкова финес и нежност излъчва посланието. Изваждам го от кутията лилава Eva. Ако съм на 13-14 години, сто процента ще се чувствам като тези невероятно красиви, одухотворени, излъчващи интелигентност жени.Само че ръката ми няма да бъде без цигара.

Стоп на тютюнопушенето! Къде е тревата?

Свободни толкова, колкото искате

“Свободата, Санчо, е като салама, който ти така лекомислено режеш...” - звучеше една реклама по телевизията преди години. С какво се сравнява свободата - със салама или с лекомислието? Заситва ли ни, или ни предразполага към изпростяване? Всъщност тя може да оцвети всяка една ситуация и да и предаде един интересен начин на виждане. Ето един пример отпреди 3-4 години - час по английски език. В клас бяхме точно 5 ученици и една даскалица (която е като за двама).Определено не правихме упражнения! Една съученичка представяше интересни факти за Дорис Лесинг (в час бях, все пак знаех какво се случваше!). Друга пък си разглеждаше прясно направената ноктопластика; трета цъкаше по Iphone-а, четвърта си свиваше тютюн в OCB листче, петата бях аз. Всички сме свободни толкова,колкото искаме.... да, ако в този момент някой направеше челна стойка или се качеше на чина, или си излезеше от часа, никой нищо нямаше да му каже. Обичам я тази свобода!

Още примери? Хм, мисля, че този направо ви смая!

Свободата - много деликатно нещо. Свободата е възможността да правиш избор; да правиш това, което си поискаш. Но това е толкова елементарно обяснение, толкова пошло тълкуване. Никой не може да ми каже да избера червената вместо синята дъвка, защото това си е мой избор. Никой не може да ми каже да не говоря много, защото точно това е което аз искам. Никой не може да ми каже да бъда такава или онакава, аз съм си това, което искам и избирам да бъда добра или лоша, отговорна или безотговорна, духовна или прагматична, свободна или несвободна. Едновременно с това, изборът не винаги е свободен. Да си спомним само ЗП, който уж избираш, ама задължително.Този елементарен пример не е достатъчен. Хората в живота са принудени много често да правят избори не защото искат, а защото им се налага по една или друга причина. Ботев, както знаете, избира смъртта не защото иска да умре, а защото е принуден. Без нея, смъртта, няма свобода. А той всъщност е направил свободен избор между свободата и робството. Проблемът е как да съчетаем свободата на избора с принудата на избор.Отговор нямам.

Свободни сме толкова, колко искаме. А знаем ли колко искаме и какво искаме? Защото много често под свобода разбираме свободия или анархия, както искате го назовете. Не си даваме сметка, че свободата парадоксално има граници. Тя от една страна е вселена, но от друга не безкрайна вселена. Може би защото не сме се самосътворили, за да бъдем абсолютно свободни като Бог. Но не бих искала да съм на негово място.Сигурно ще притежавам абсолютната свобода, но и абсолютната самота. Защото Троицата е едносъщност.

Свободни сме толкова, колкото искаме. Ами ако не знаем какво да правим с онова,което искаме? Чували сте, че свободата, като много други неща, трябва да се познава и да имаш умения да я консумираш. Иначе става страшно. Тя не ти е нужна. По-добре е да си несвободен, но безгрижен. Друг да му мисли как да те мачка, моделира, а ти като останеш насаме да го псуваш. Разпознавате идеята на Марко Семов за синдромът на халището, нали? Струва ми се, че ние българите няма скоро да се отвием от него и да познаем свободата в онзи вид, в който изискваше от нас Ботев. И продължава да изисква. Свободата да чуваш и да говориш, а не да грабнеш пушката и да стреляш срещу врага. Всичко това е защото свободата е не само избор, но и отговорност.

Свободни сме толкова, колкото искаме. Изречението е рекламното послание на една банка до нас. Я вървете поискайте от тази банка 1 милион, да видим дали сте свободни, толкова колкото искате?!? Ще трябва да попълвате формуляри по една година и пак ако не сте човек на някого, или някой човек, няма да получите нищо. Между другото да вземеш пари на заем свобода ли е? Въпросът е риторичен. Но тази реклама, с това послание, ме кара да се замисля за неограничените възможности да експлоатираме думата и понятието свобода, да го превърнем в най-големия шаблон и в най- неясната идея.

Свободни толкова, колкото искаме. Спомням си една снимка на Иван Кулеков. Снимката е направена на площада Сан Марко във Венеция. На фона на катедралата (символ на духовното, възвишеното, сакралното) огромно ято гълъби (размазани, защото са в движение) се е скупчило около ръката на човек, който подава храна. В горния ляв ъгъл са написани една под друга три думи с ръката на автора-«Птици. Свобода. Хляб.». Думата свобода е задраскана. Странно.Толкова революции са вдигани за хляб и свобода. А идеята на Кулеков е, че това са две несъвместими понятия. Хлябът, идеята за хляба, ограничава свободата, отнема я, обезсмисля я. Да де, но ако го няма хляба, кому ще е нужна свободата? Отново въпрос на който нямам отговор - в смисъл, че не знам кое е първичното - хлябът или свободата. Ако можех да се пренеса с машина на времето в света на очовечаващите се маймуни, може би щях да разбера кое е то. Все пак надделява, според мен, хлябът.Защото ние сме свободни дотолкова, доколкото ни позволява природата. Защото сме същества от дух, ама ограничен от плътта.

Свободата в същност не е лесно нещо. И едва ли свободният е най-щастливият. Защото тогава толкова я желаем? Или не желаем? Защото сме различни по дух. Защото тя е състояние на духа. Когато духът ти е объркан, неоформен, лесно може да се излъжеш в това, че бунтът срещу наложените норми, практикуването на забраненото е свобода. Да стоиш в дискотеката, тревата, есктази, дозичката, чалгичката, металлът, бягствата, всичко това не е израз на свободен дух, а на грешноразбрана проява на човек, който иска да е свободен. Свободният търси пътища, търси смисъл, идеи. Свободният мисли и възпитава мисълта си, чувства и възпитава чувствата си. Той умее да ограничава свободата си!

А Дон Кихот какво точно беше казал за свободата? Най-свободният човек на света, защото е мъдър в лудостта, както казва Исак Паси. Свободата е едно от най-цените блага на света. «Свободата, Санчо, е на върха на копието». Докато ровех в интернет, за да намеря точните думи, попаднах на коментар във форум, че свободата не е качество. Дали пък наистина не е количество?

Mасовата култура, която гъделичка, но не възпитава

“Цък-цък“ - цъкат копчетата на якето ми. „Цък-цък“ - цъка мишката на компютъра. “Цък-цък“ - цъка недоволната ми майка. “Цък-цък“ - сменям каналите на телевизора. Изобщо голямо цъкане пада. От една страна от него ми влиза чист въздух в мозъка, който ми помага за мисленето, а от друга - поредната „чиста“ доза идеи от сапунки, форуми, фейсбуци и ударната доза непукизъм. В общи линии това „цък-цък“ ме води до размисъл, по един или друг начин. Някой умник го беше казал, възможно е и това да съм аз.

Тук е моментът да си призная, че си дърпам сапунени сериалчета. Не мога да повярвам! Не, че съм толкова възвишена - да не би да ходя на театър или опера всяка седмица. Чувствам се сякаш съм била на някакъв чалга купон - вечерта си пия и танцувам на тази деградирала музика, кефя се дори. Но на сутринта, докато гледам клипчетата (които моите добри приятели са си направили труда да запишат - Благодарско), се пуля пред екрана на малкия ми фотоапарат и се чудя как това екранче, може да събере толкова глупост на едно място. Както и да е, говорехме за прословутите сапунки, турски сапунки. Да, да, всички са чували за „Листопад“, аз даже го следях редовно. И слава Богу, че съм го направила. Сега мога да говоря като очевидец за плюсовете и минусите на поредната „чиста” доза драми, която завладя мозъците на млади и стари.

И така, като във всяко ново нещо излязло на пазара, аз направо се влюбих в този “Листопад”. Както и моята баба, майка ми, сестра ми и дори моите приятели. Стана сензация до такава степен, че в часовете по психология и логика обсъждахме сюжетите и анализирахме епизодите. Разглеждахме детайлно героите, характеризирахме държанието им и си правехме изводи. И като цяло сериалите, или сапунките, както ги наричат днес, се превръщат в  тема за разговор. И то не само в училищата, а и в семействата. Това беше и основната ми причини да си го тегля. Следейки го всяка вечер, аз станах и кралицата на компанията. Да, точно тази, която знаеше наизсут всяка една реплика, и да, тази, която подробно описваше сюжетът на всяка една сцена. И така де, срам ме е да си призная, но дори уроците си не можех да разкажа толкова подробно и детайлно, както разказвах първата серия на „Листопад“. Супер е да си кралицата на компанията, да можеш да се впишеш навсякъде и да си в течение на ставащото около теб. Но е тъпо да не можеш с две думи да кажеш какво е станало през 1928, нали? А какво ли е станало тогава? Знам,че имаше нещо,но какво?

Разбира се, тези сапунки са пристрастяващи. Гледаме първата, втора, трета, четвърта и.... стотна серия, как бихме ги пропуснали. Какво се случило в началото,вече със сигурност не помним. Аз лично, дори не помня какво ядох вчера, но това е друг въпрос. Сериалите или сапунките ни откъсват от шибаното ни ежедневие, помагат ни да се справим с рутината и ни забавляват, макар и елементарно. В същото време, те ни изяждат времето като гладни цигани (а както знаем, циганите винаги са гладни). В тях преобладава дребнотемието и като го съчетаем с безумните диалози, се получава нещо като идиоти събрани на едно място, които говорят или разменят идиотски реплики по банални темички.

Героите в сапунките - всеки търси своя идол в тях (перфектна визия, впечатляващи маниери, подбран изказ, без да е необходимо „героят“ да се казва Мадона, Лейди Гага или Хана Монтана). Но в процеса на гледане откриваме и себе си в един единствен герой (този, който прилича на нас; с когото имаме сходни интереси, проблеми, дори и мечти). Винаги съм се чудела как е възможно някой персонаж да има същият проблем с косата като моя; да мечтае за едно и също бъдеще; да се сблъсква с един и същи тип мъже, нека не продължавам. Да не би някой да ме е наблюдавал тайно през прозореца и да си е водил записки? Едва ли! Но истината е, че в подобна ситуация на подобие между реален свят и сапунка, можем да намерим много ценни решения на нашите кардинални главоблъсканици от сорта на как да си кръстосам правилно краката или по какъв начин да празнувам рождения си ден. От друга страна, не ви ли се струва, че нашият реален свят се дави в сапунената вода на нечии чужд сценарий. Сякаш всеки хваща някой герой и започва да му подражава. Да, знам, до преди малко описвах как героите ни помагат в „проблемни моменти“, но хипотетично погледнато, не ни ли създават и много нови? Сапунките ни показват и един вълшебен свят, пълен с възвишени хора. Това задава модели за подражание и ни отдалечава от същността ни. ”О,той е такъв мъжкар, искаше ми се и аз да съм като него” - възкликна един приятел, след поредната наркоманска доза епизоди. Казах му, че това не му приляга. Но той не ме послуша, забърка се в неприятности и стигна до затвор. Като Ууз - нали се сещате? Телефонираше ми всяка вечер, не за друго, той дъръжеше да е в течение на всяка следваща серийка. И когато освободиха идола му от затвора, приятелят ми беше покрусен. Стана му ясно що за наивник е, защото влезе в сюжета на „Листопад“, без да е поканен за дубльор, а сега се налагаше да си излежи докрай присъдата.

Истината е, че този „сериен навик“ губи както моето време, така и на много други. Вплита ни като паяк в интрижка; не ни оставя и за секунда да помислим, а направо ни пуска модели, които да копираме; показва ни масова култура, която гъделичка, но не възпитава. Но тази цялата купчина от (турски) сапунки ни показват вплетените мечти и спомени в ежедневието на хората. Гледани от хора на най-различни възрасти, тези напудрени сюжети пораждат носталгия у възрастните и модел за подражание в младите.

„Цък-цък“- отброява секундите часовникът!

Cigarettes were always about being a rebel

Преди известно време бях казала, че животът е е една реклама, а хората са рекламираните продукти.  И докато човекът търси своето поле за изява, рекламата търси своите зрители, защото реално, на нея вече и е дадено това поле. Докато на човека му трябват повече усилия, за да предизвика интерес, на рекламата и трябва едно излъчване, за да стане любима. Докато на човека му трябват думи, за да провокира реакция, на рекламата и трябва едно движение. Или по-точно подходящото лице. Рекламата продава, също както и външността продава.  Това е и едно от основните правила и методи за една добра реклама. Като се започне от комбинацията продукт – известна личност: Мартини -  Джорж Клуни, Орбит – Антонио Бандерас, Шанел – Брат Пит, Пепси – Бионсе и така нататък. После продължаваме към по- нискобюджетните. Там залагат на хубав визия от страна на даденото лице, за продукта – не е много сигурно: Вафли Хели, Баунти, Камагра, Евтерпа, Елви и така нататък. И така, рекламата продава, но само ако е стонойностна, иначе се получава един пошъл опит за конкуренция. А в днешно време, предизвикването на интерес в зрителите е една много трудна, да не казвам непосилна задача. Дали защото хората вече не вярват на нищо и никого, или защото малкият екран започна да бълва от пошли реклами, такива, които ни карат да изключим телевизора.

Запалих поредната цигара и  в главата ми се въртят хиляди реклами. Образите на известни личности, и не дотам известни, проникват в съзнанието ми и изчезват за секунда. Търся идеалът ми за мъж ( и се надявам приятелят ми да не прочете това ). И докато издишам плътният дим от устата си и наблюдавам дебелата цигара в малките ми пръсти, се сещам за Marlboro. Прекалено са силни за моя организъм, но си позволявам да си купя кутия, само защото сексапилният мъж от рекламата е захапал една такава. И това излъчване не влияе само на мен, а и на мъжете. В рекламите се разчита на това да създадат у мъжа усещането, че и той може да е мъжкар, силен здрав, сексапилен и така нататък, ако използват дадения продукт. Разчита се на сериозните физиономии и на картини от необятни преерии. Например диви коне, които героят опитомява с лекота. И като цяло, всичко, което създава усещане за мъжкар. В рекламите на Marlboro наблягат върху първообрзите –каубои, мачовци и прочие. Логиката е елементарна – пуши Marlboro, за да си и ти такъв. „Cigarettes were always about  being a rebel” ( или казано на български - цигарите показват букнтовника в теб), обяснява Gwenaëlle Gobé , маркетингов директор на Marlboro. Както се знае Филип Морис създава Marlboro още през 1954 година. В първите реклами се залага на образа на истински мъже. Търсени са добре изглеждащи момчета от всякакви сфери на живота. Въпреки това, всички мускули на света не са били достатъчни и са изпратили компанията към дъното. Тогава Burnett е помолил своите служители да идентифицират мъжки образ, и един от тях предложил каубой. Това довело до победа и Marlboro се изкачило на върха в тютюневата промишленост. Стига толкова история. Образът на мъжа в Marlboro е на силен и мощен човек, на когото не му трябват думи, за да покаже своят избор. Той е решителен, търси и намира най-доброто за себе си, но и не е лесен. Той знае как да очарова една жена само с поглед, да я омае и накара да бъде до него. С едно дърпане на цигарата, сякаш притесненията изчезват и на мястото им идва самоувереността. Такива искат и да са мъжете, за това мъжкият образ на Marlboro се превръща в идеал не само в очите на мъжете (пушачи), но и в женските също. Има цяло развитие отпреди 100 години до сега, но типажът си е един и същ. Те даже са създали илюзионна  страна – страната на Marlboro, където могат да живеят само достойни мъже с възхищаващите им се жени. Тогава как да не си купиш кутия Marlboro, за да станеш един от тях. И като цяло, този тип реклами е „бащата“ на образа на мъжа в рекламите.

Намерих го, намерих своя идеал за мъж. И все още се надявам приятелят ми да не прочете това, защото освен всичко е и заклет непушач. Шегата настрана. Реклмата продава, а точната външност връща и инвестиции. Както виждаме мускулите не правят рекламата или добре изглеждащият герой, а онзи, който всяка респект, който има излъчване и този, който предизвиква интерес от страна на жените и почит от страна на мъжете. Така, че дали си мъж или жена, важното е да уловиш и задържиш интереса на зрителя. А както казах, това е една трудна, понякога непосилна задача. Също като живота.

"Телефон все ни свързва... телефон ни дели"

Стоя си вкъщи сама, хапвам китайско и само петнадесет хиляди звука се чуват около мен. Първо си мисля,че това е алармата и някой крадец се промъква вкъщи. Но след като кучето не потрепва, значи мога да съм спокойна.Няма нужда да звъня на 112. Поглеждам мобилния си телефон, досадната ми сестра пак ме търси.Сигурно се е случило нещо, косата ми се изправя, вече съм на тръни. Дали някой не я е похитил? Вдигам телефона,вече почти съм набрала спешния номер,когато тя със спокоен глас ми казва, че ще ходи до магазина, искам ли нещо.Успокоявам се. Няма нужда да звъня на 112. През ума ми минава,че може би някой ми краде колата. Стряскам се и моментално излизам на терасата, лъхва ме минус сто и десет градусовият вятър, а половината ми тяло вече се е провесило през прозореца. Очите ми търсят колата, която е сякаш в другия край на града. Виждам я! Довлна съм. Няма нужда да звъня на 112. На звънеца се звъни. Моята детска наивност ме кара да си мисля, че някой от блока е болен и ще ме молят за лекарства. Даже започвам да вадя кутиите с всякакви медикаменти. Звънецът ще се разкъса, а аз започвам да плача,защото няма Панадол. Егати! В паниката решавам да отворя вратата, а съседката ме гледа,бих казала доста подозрително и ме моли за чаша захар. Споко,всичко е наред. Няма нужда да звъня на 112.

Няма нужда да звъня на 112. Боже, каква съм щастливка, честно.Никога не ми се е налагало да звъня на този телефон. И слаба Богу! Честно казано, даже се чудя кой по дяволите е измислил комбинацията 112. Едва ли някой е знаел, че мама има рожден ден на 11 февруари. Но, знаете ли какво честваме на 1.12 (декември)? Знаете,разбира се. Това е денят на СПИН-а. Ден, в който всички ставаме съпричастни към хората, които са болни от тази коварна болест. Но защо само на 1 декември сме такива-мили, съжаляваме заразените, помагаме? Такива трябва да сме винаги- да се отзоваваме в трудни моменти, да сме насреща при нужда, да спасяваме, предпазваме, съветваме, защитаваме. Точно както телефон 112 работи за обществото. Но както Васил Найденов пее в една негова песен: «Телефон все ни свързва, телефон ни дели», доколко няколко цифрички могат да ни спасят? Първата единица като един проблем, втора единица като едно решение и цифрата две - като двама души, борещи се за спасение. А сборът на 112 е четири. В Евангелието,четворката изобразява крилато създание с визия на пророка Езеекил, който е с четири лица: на човек, бик, лъв и орел.В интернет справката се твърди,че изображението на човека символизира ангел; Лъвът-достойнство; Бикът-саможертва и Орелът-вяра. Дали Телефон 112 побира в себе си всички тези качества?

Човекът-ангел

«Борбата е безмилостно жестока» започна баща ми онази вечер,след като се върнах от купон в не много трезво състояние.Ситуацията беше много комична, защото успях да разпозная Вапцаров, но не можах да анализирам думите на баща ми. Сутринта обаче ми светна. Животът е труден, учи те да се бориш и да се справяш сам, като вълк единак. Разчитаме само и единствено на себе си, дори и в кризисни ситуации. Влизат крадци-«Охоо,ще извадя въздушната пушка». Сестра ми е похитена- ще преговарям. Колата ми е открадната - ще я проследя по GPS-а сложен в нея. Болна съм-«Защо да не се надрусам със Парацатамол, Нурофен и МаксГрип?”. Само, че не е толкова просто. Да, знаем, че ще се справим, но само го знаем, а как е в действителност? За наше улеснение, има създадена институация, наречена „Телефон 112”, която може да ни спаси във всеки един момент, без значение за часа, мястото и сезона. Институцията като ангел, пратен от Бога да осъществи връзката между земното пространство и божествения професионализъм е създадена именно защото животът е суров и защото изразът „И сам войнът е войн” е поредното клише. Ние хората сме слаби, недоволни и разтревожени, когато сме болни, при пожар и кражба. Ето защо трябва да има нещо, което да ни крепи. И както Васко Кеца пее ”Телефон все ни свързва...” – зовът за помощ, от която имаме нужда, ще бъде приета и обработена в 100 бази данни. Екипът на 112 ще ни вдигне (евентуално!?), ще ни изслуша (внимателно!?), ще ни изпрати помощ (след 365 дни!?) и ще ни спаси (вероятно!?). Колко бързо може един ангел да долети от небето, когато „...телефон ни дели”?

Лъвът-достойнство

Достоен - това е човек, който знае защо живее. Който има съзнание за собствена ценност и самоуважение. Той е добър, благороден и смел.Онези, които не се срамуват да потърсят помощ, когато не са компетентни в дадена област. От една страна достойни са хората използвали поне веднъж в живота си услугите на „Телефон 112”.От друга, това са хората, които са избрали доброволно да бъдат част от тази институция. Те са добри, защото искат да помагат добре. Те са благородни,защото помагат на абсолютно непознати, изпаднали в нужда.Те са и смели, защото не отказват да поемат риск. Но за нещастие, не всичко е толкова розово, колкото аз го виждам през моите детски розови очила. Преди много години, когато майка ми е останала сама с мен, малката ми сестра и по-големият ми брат, се случило нещо.Сестра ми вдигнала 40 градуса температура и майка ми веднага позвънила за помощ.Обяснила ситуацията и помолила да изпратят линейка, защото баща ми е отсъствал и нямала възможност да остави мен и брат ми сами. Тогава от другата страна тя чула: ”Какво? Щом имате три деца,значи може да си позволите да отидете до болницата!”.Час - 1:13 сутринта. Това е истински случай, разказан ми от майка ми. Що за достойнство е това? Но... тя е звъняла на 115. С промяната на номера се променила и отговорността. Нали?

Саможертвата е пристойна за всеки един от нас. Това е така, защото ние сме хора на честта и олицетворяваме добротата. В нас бият сърца на борци. Не, не борци за свобода, не излизаме от романа „Под Игото”. В нас има едно нещо, наречено саможертва, готовност да се жертваш не само заради себе си, но и заради някой друг. Много чужденци и предатели ни хулят, че сме егоисти. Е, сори, екскюзе моа, ми скузи.... много грешите! Ние българите сме народ, сражавал се и борил се за свободата си 500 години, малко ли са? Какво още да доказваме. Е да, друго щеше да бъде, ако едно време са можели да драснат дори и писмо на „112”, за да потушат някое там въстание. Но уви, звучи даже смешно! Телефон 112 се жертва за общото благо, няма спор. Но дали е готов на саможертва? Дали дори на -20 градуса са готови да излязат от топлите си офисчета?

Орелът-вяра.

Тук изобщо няма смисъл да подхващам темата. Ако ние не сме вярващи,то никой друг не е. Преди всичко ние вярваме в себе си; вярваме, че всичко ще се оправи; вярваме, че един ден хората ще са по-щастливи; вярваме, че след като наберем „Телефон 112”, проблемът ще изчезне. Това е така, само че аз съм виждала мантия невидимка само във филма „Хари Потър и философският камък”. Ето я истината: ние вярваме в тяхната лоялност, те вярват в нашето търпение. Ние вярваме, че те няма да ни отсвирят; те вярват,че ние ще си затворим очите за гафовете им. Аман! Случват ни се безкрайно много неща, и лоши, и добри. Били сме доволни, но и много сме си патили. Без значение дали става дума за „Телефон 112”,”160”,”166”... правили са за нас достатъчно, разочаровали са ни достатъчно, но ние ще продължим да им звъним, защото вярата е най-силното ни оръжие.Нали?

„Телефонна любов” - обичам когато успея да се свържа с леля ми в Словакия и се наговорим едно хубаво; мразя факта, че един телефон ме разделя с толкова важен за мен човек. Доволна съм,когато успея да се свържа с общинските институции без проблем; ненавиждам момента,когато това обаждане е жизнено важно и ме дели една телефонна жица от решаването на проблема. Така де, телефонът ни свързва, но той ни дели. Въпреки това ние се справяме с всичко. Ние не сме ангели, а хора; ние не сме лъвове, но сме достойни. Не сме и бикове, но сме готови на саможертва в името на святото. И да, определено не сме орли, но пазим вярата в себе си. Защо се опитват да ни накарат да се чувстваме като животни обаче. Ето го и Вазов - „Идат като тигри,бягат като овци...”? Хора сме, по дяволите, имаме човешки нужди.”Ало,112 ли е?”